Кажа ли го на Рут, тя няма да се засмее. Ще рече, че трябва да съм благодарен, защото не всеки е благословен с дълъг живот. Ще каже, че сам съм виновен за инцидента. После ще свие рамене и ще ми обясни, че съм жив, защото нашата история не е приключила.
Какво ще стане с колекцията ни?
Девет години се опитвам да отговоря на този въпрос и смятам, че Рут ще остане доволна. През тези години бях заобиколен от нейната страст; прекарах тези години в прегръдката й. Накъдето и да погледна, си спомням за нея, а преди да си легна нощем, се взирам в картината над камината, утешавайки се, че нашата история ще свърши точно така, както Рут би искала.
Слънцето се издига в небето и дори най-потайните дълбини на тялото ми излъчват болка. Гърлото ми е пресъхнало. Искам само да затворя очи и да изтлея.
Рут обаче не ми позволява. Втренченият й поглед ми заповядва да не отклонявам очи от нея.
— Сега се чувстваш по-зле — отбелязва тя.
— Изморен съм — промърморвам.
— Да. Но още не е време. Трябва да ми разкажеш още нещо.
— Защо? — едва изричам.
— Защото това е нашата история. Искам да я чуя до края.
Умът ми пак започва да блуждае. Страната, която съм опрял във волана, ме боли. Забелязвам, че счупената ми ръка е подута. Морава е, а пръстите ми приличат на наденички.
— Знаеш края.
— Искам да го чуя. От теб.
— Не.
— След погребението изпадна в депресия — продължава невъзмутимо тя. — Беше много самотен. Не исках да се чувстваш така.
В гласа й долавям тъга и затварям очи.
— Липсваше ми — казвам.
Тя помълчава. Знае, че отбягвам темата.
— Погледни ме, Айра. Искам да виждам очите ти, докато ми разказваш какво се случи.
— Не желая да говоря за това.
— Защо? — настоява тя.
Дишайки на пресекулки, отговарям предпазливо:
— Защото се срамувам.
Тя знае истината и аз кимвам. Страхувам се какво ли си мисли за мен. Чувам я как въздиша.
— Много се тревожех за теб. Престана да се храниш, когато всички си отидоха.
— Не бях гладен.
— Не е вярно. Беше гладен, но не обръщаше внимание на глада. Смяташе да се умориш от глад.
— Вече няма значение…
— Искам да ми кажеш истината — упорства тя.
— Исках да бъда с теб.
— Но какво означава това?
Твърде изморен да споря, аз най-сетне отварям очи.
— Означава, че се опитвах да умра — отговарям.
Виновна е тишината. Тишината, която и досега ме измъчва понякога. Тишината, възцарила се, след като другите опечалени си тръгнаха. Не бях свикнал с нея. Беше потискаща, задушаваща, всепоглъщаща. Бавно, но сигурно тя ме изпълни с безразличие.
Изтощението и навикът също заговорничеха срещу мен. На закуска изваждах две чаши за кафе вместо една и със свито сърце прибирах втората в шкафа. Следобед извиквах, че аз ще изляза да донеса пощата, и осъзнавах, че никой няма да ми отговори. Стомахът ми беше свит през цялото време, а вечер нямах сили да сготвя вечеря, която ще ям сам. Понякога дни наред не се хранех.
Не съм лекар. Не знам дали депресията ми беше заболяване или нормален резултат от скръбта, но резултатът е един и същ. Не виждах причина да живея. Не исках да живея. Но бях страхливец, неспособен да предприеме нещо. Вместо това не предприемах нищо. Само почти се хранех и резултатът пак беше същият. Отслабнах, изтощих се и лека-полека спомените ми се замъглиха. Осъзнах, че отново губя Рут, и състоянието ми се влоши още повече. Престанах да се храня. Скоро летата, които бяхме прекарали заедно, изчезнаха, и аз не виждах никаква причина да предотвратявам неизбежното. Лежах и се взирах в тавана, а миналото и бъдещето пустееха.
— Не е вярно — казва тя. — Твърдиш, че не си се хранел заради депресията. Казваш, че не си се хранел, защото си изгубил спомените. Аз обаче мисля, че си ги забравил, защото не си се хранел. И затова си нямал сили да се пребориш с депресията.
— Стар съм. Силите отдавна са ме напуснали.
— Оправдаваш се — махва с ръка тя. — Но сега не е време за шеги. Тревожех се за теб.
— Невъзможно е. Теб те нямаше. Точно това беше проблемът.
Тя присвива очи и аз разбирам, че съм я засегнал. Накланя глава.