В онази нощ обаче аз не мислех за това. Просто взех писмото с трепереща ръка и го прочетох бавно.
„Мой скъпи Айра,
Ти спиш, а аз пиша, питайки се откъде да започна. И двамата знаем защо четеш това писмо и какво означава то. Съжалявам, че ти причиних това.
За разлика от теб аз не умея да пиша писма, а искам толкова много да ти кажа. Ако пишех на немски, думите сигурно щяха да се леят по-лесно, но ти нямаше да ги разбереш. Искам да ти напиша писмо, което да прилича на твоите. За жалост никога не ме е бивало с думите. Но съм решила да опитам. Ти го заслужаваш — не защото си мой съпруг, а защото си такъв, какъвто си.
Казвам си, че трябва да започна с нещо романтично — спомен или жест, който описва какъв съпруг си — дните край океана, когато за пръв път правихме любов, или медения ни месец, когато ми подари шест картини, или как ме гледаш, когато съзерцавам някоя картина. Всъщност обаче намирах най-дълбок смисъл в тихото течение на живота ни. Усмивката ти сутрин винаги караше сърцето ми да затупти по-бързо. Протегнеше ли ръка към мен, проумявах колко е добър този свят. Както виждаш, да избера няколко момента ми се струва неправилно. Предпочитам да си те спомням в десетки галерии и хотелски стаи; да съживявам мислено хиляди целувки и нощи, прекарани в уютната ти прегръдка. Всеки спомен и всяко чувство, което си ми вдъхнал, заслужава отделно писмо. Аз също те обичах — повече, отколкото предполагаш.
Знам, че сега страдаш, и съжалявам, че не мога да те утеша. Струва ми се невъзможно да съм неспособна да те успокоя, но те умолявам — въпреки тъгата не забравяй колко щастлива бях с теб, не забравяй, че обичах мъж, който също ме обичаше, а това е най-големият дар, за който някога съм мечтала.
Усмихвам се, докато пиша тези думи, и се надявам ти също да се усмихнеш, докато ги четеш. Не се потапяй в скръб. Запомни ме с радост, защото винаги съм мислила така за теб. Искам това повече от всичко. Искам да се усмихваш, когато мислиш за мен. И в усмивката ти аз ще живея вечно.
Знам, че ти липсвам много. И ти ми липсваш. Но ние пак сме заедно, защото аз съм — и винаги съм била — част от теб. Носиш ме в сърцето си, както аз те носех в моето и нищо няма да промени това. Обичам те, скъпи мой, и ти ме обичаш. Не го забравяй. Не забравяй двама ни. И малко по малко ще намериш начин да преодолееш тъгата.“
— Мислиш за писмото, което ти написах — казва ми тя.
Отварям очи и ги присвивам, решен да я зърна отново. Тя е на шейсет и красотата й е озарена от мъдрост. Носи малки обици с диаманти — подарих й ги, когато се пенсионира. Опитвам се да навлажня устните си и не успявам.
— Откъде знаеш? — прошепвам.
— Лесно се досетих — свива рамене. — Изражението ти те издава. Лицето ти е като отворена книга. Добре че не играеш покер.
— През войната играех покер.
— Може би. Но едва ли си спечелил много.
Усмихвам се немощно, признавайки истината в думите й.
— Благодаря за писмото — казвам с дрезгав глас. — Нямаше да оцелея без него.
— Щеше да умреш от глад — съгласява се тя. — Винаги си бил инат.
Завива ми се свят и лицето й затрептява.
— Онази нощ изядох една препечена филийка.
— Знам. Препечена филийка! Закуска вместо вечеря. Приумиците ти ме смайват. А и филийката не бе достатъчна.
— Но все пак беше нещо. А и бездруго наближаваше време за закуска.
— Трябваше да си направиш палачинки. Или да си изпържиш яйца. За да събереш сили да обиколиш къщата. Да разгледаш картините и да си спомняш.
— Още не бях готов за това. Тъгата щеше да ме сломи. А и едната липсваше.
— Не липсваше. — Тя се обръща към прозореца и виждам само профила й. — Още не беше пристигнала. Донесоха я след седмица. — За миг тя замълчава и аз знам, че не мисли нито за писмото, нито за мен. Мисли как след седмица някой почука на вратата и на прага застана непознат. Раменете на Рут се отпускат и в гласа й прозвучава съжаление. — Иска ми се да бях там — прошепва, сякаш на себе си. — Да поговоря с нея, да й задам въпроси.
Последните й думи извират от дълбок, скрит кладенец с тъга и въпреки състоянието си изпитвам неочаквана болка.
Посетителката беше висока и привлекателна. Бръчките около очите й издаваха, че прекарва много часове на слънце. Русата й коса бе прибрана на опашка, носеше избелели джинси и семпла блуза с къс ръкав. Пръстенът на ръката й обаче и беемвето, паркирано на улицата подсказваха далеч по-приятно съществуване от моето. Под мишница държеше пакет, увит в кафява хартия, с познат размер и форма.