Слушах я и не успявах да съпоставя чутото с образа на бедното фермерско момче, което учеше на кухненската ни маса. Но сърцето ми разбираше, че Рут щеше да се гордее с него.
— И се омъжихте отново?
— Преди дванайсет години — усмихна се тя. — Имам две деца. По-точно доведени деца. Съпругът ми е ортопед. Живея в Нашвил.
— И дойдохте чак дотук да ми донесете картината?
— Родителите ми се преместиха в Мъртър Бийч. Отиваме им на гости и минахме оттук. Съпругът ми ме чака в кафенето наблизо. Съжалявам, че се появих без предупреждение. Знам, че улучих ужасен момент. Но не исках да захвърля картината ей така. Потърсих името на съпругата ви в интернет и видях некролога. После забелязах, че къщата ви ни е на път.
Не знаех какво да очаквам, но когато разопаковах кафявата хартия, гърлото ми се сви. Беше нарисувал Рут — детска, неумела рисунка. Линиите не бяха съвсем правилни, чертите й изглеждаха разкривени, но той бе успял да улови усмивката и очите с изненадващо майсторство. В рисунката видях страстта и жизнерадостта, толкова характерни за нея, и следа от загадката, която ме запленяваше през всичките ни години заедно. Прокарах пръст по устните и скулите й.
— Защо… — отроних, останал без дъх.
— Отговорът е отзад — каза тя с нежен глас.
Обърнах картината и забелязах фотографията на Рут и Даниъл, която бях направил преди толкова години. Беше пожълтяла и подвита в краищата. Извадих я от рамката и дълго я гледах.
— На гърба — докосна ме тя по ръката.
Обърнах снимката и там с красив почерк бе написано: „Рут Левинсън. Учителка на трети клас. Вярва в мен и аз мога да стана какъвто поискам, когато порасна. Мога дори да променя света“.
Заля ме вълна от чувства, не помня за какво друго говорихме, но помня, че когато стана да си върви, тя се обърна към мен, преди да прекрачи прага:
— Не знам къде я е държал в детския дом, но в колежа картината висеше над бюрото му. Тя бе единственото ценно нещо в стаята му. След колежа картината дойде с нас в Камбоджа, а после се върна в Щатите. Каза ми, че се страхува да не й се случи нещо, ако я вземем в Африка. Оставихме я тук, но после той съжаляваше. Обясни ми, че картината е най-ценното му притежание. Едва когато видях снимката, разбрах какво всъщност е имал предвид. Не ставаше дума за картината, а за съпругата ви.
В колата Рут мълчи. Знам, че я вълнуват и други въпроси за живота на Даниъл, но тогава аз не се сетих да ги задам. И съжалявам за това, защото повече не видях Андрея. Както Даниъл изчезна през 1963, така и тя изчезна от живота ми.
— Окачи портрета над камината — казва най-сетне Рут. — А всички останали картини закачи по стените в къщата или ги складира в стаите.
— Исках да ги виждам. Да си спомням. Да виждам теб.
Рут мълчи, но аз разбирам. Повече от всичко тя би искала да зърне Даниъл, макар и през очите на съпругата му.
Ден след ден — след като прочетох писмото и окачих портрета на Рут над камината — депресията започна да ме напуска. Хранех се по-редовно. Едва след година възстанових изгубените килограми, но животът ми потече в поносима рутина. През първата година след смъртта на Рут се случи и трето чудо, което ми помогна да превъзмогна сполетялата ме трагедия.
Пред прага ми се появи още една неочаквана гостенка — този път биваш ученичка на Рут, дошла да изрази съболезнованията си. Казваше се Джаклин, не я помнех, но тя пожела да поговорим. Обясни ми колко много научила от Рут и преди да си тръгне, ми показа благодарствена статия, написана в нейна чест, която щяла да публикува в местния вестник. Статията — ласкава и проникновена — предизвика фурор. През следващите няколко месеца в къщата ми се стекоха десетки нейни ученици — Линдзи, Мадлин, Ерик, Пийт и много други, за чието съществуване нямах представа, ме посещаваха и ми разказваха истории от учителските години на съпругата ми.
Благодарение на тях разбрах колко възможности е разкрила Рут в живота на мнозина — не само в моя.