Понякога си мисля, че годините след смъртта на Рут се делят на четири фази. Депресията и възстановяването след смъртта й са първата фаза; периодът, през който се опитвах да продължа напред, е втората; третата фаза започва с посещението на журналистката през 2005, когато сложих решетки на прозорците; преди три години, през 2008, най-после реших какво да направя с колекцията, което доведе до четвъртата и последна фаза.
Да обмисляш как да се разпоредиш с имуществото си е сложно, но по същество въпросът опираше до следното — ако аз не успеех да преценя как да постъпя, щатът щеше да го направи вместо мен. Хауи Сандърс от години настояваше да вземем решение. Питаше ни с Рут дали искаме да дарим средства за благотворителност, или ще завещаем картините на конкретен музей. Или ще ги продадем на търг, а полученото ще дадем на организация или университет? След като публикуваха статията и потенциалната стойност на колекцията се превърна в обект на разгорещени догадки в света на изкуството, Хауи стана още по-настоятелен, но тогава го изслушвах само аз.
Едва през 2008 година обаче се съгласих да се явя в кантората му.
Той ми бе уредил конфиденциална среща с уредници на различни музеи — Нюйоркския музей на изкуствата, Музея за модерно изкуство, Художествения музей на Северна Каролина и „Уитни“ — както и с представители на университета „Дюк“, колежа „Уейк Форест“ и Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Имаше и хора от „Сотбис“ и от Лигата на обединените евреи — една от любимите организации на татко. Въведоха ме в конферентна зала, представиха ме и по лицата на всички прочетох любопитство как Рут и аз — учителка и собственик на магазин за мъжки костюми — сме успели да съберем толкова богата колекция от модерно изкуство.
Изслушах няколко презентации и всеки път ме уверяваха, че колекцията ми ще бъде оценена по достойнство, а в случая с представителя на „Сотбис“ — продадена на максимална цена. Благотворителната организация обеща да вложи парите в каузи, за които с Рут милеем.
В края на деня бях изтощен и щом се върнах у дома, заспах във фотьойла в дневната. Събудих се и се взрях в портрета на жена ми над камината, питайки се какво би искала да направя.
— Но аз не ти казах нищо — отронва тихо Рут.
Отдавна не бе проговаряла, сигурно за да пести силите ми. И тя като мен предусеща, че краят наближава.
Отварям с мъка очи, но виждам само замъглен образ.
— Да — прошепвам. — Не искаше да го обсъждаме.
Тя накланя глава да ме погледне.
— Знаех, че ти ще вземеш правилното решение.
Помня кога най-сетне реших. Беше привечер, няколко дни след срещата в кантората на Хауи. Той ми се обади да ме пита дали имам въпроси или искам да ме свърже с някого. След като разговорът приключи, аз излязох на задната веранда.
Край малка масичка имаше два прашни люлеещи се стола. Когато бяхме по-млади, с Рут сядахме тук и говорехме, наблюдавайки как звездите изскачат от скривалищата си в бавно притъмняващото небе. С напредването на възрастта излизахме все по-рядко на задната веранда, защото и двамата станахме по-чувствителни към температурата. Заради студа и жегата задната веранда бе неизползваема през зимата и лятото. Излизахме само през пролетта и есента.
През онази нощ обаче, въпреки горещината и дебелия слой прах върху столовете, аз седнах там и обмислих срещата и всичко, което бях чул. Стана ми ясно, че Рут е права — никой всъщност не разбираше.
Известно време се питах дали да не оставя цялата колекция на Андрея Локърби, макар и само защото и тя бе обичала Даниъл. Но не я познавах, не я познаваше и Рут. Освен това въпреки очевидното влияние, което Рут бе оказала върху живота на Даниъл, изпитвах разочарование, че той нито веднъж не се опита да се свърже с нея. Не можех да го разбера, нито да му простя напълно, защото знаех колко страдаше Рут.
Нямаше лесен отговор, защото за нас изкуството не се свеждаше до пари. Също като репортерката, тези уредници на музеи, колекционери, експерти и организатори на търгове просто не разбираха. Вслушан в ехото от думите на Рут, преповтаряйки си ги наум, аз лека-полека започнах да проумявам отговора.
След час се обадих на Хауи. Казах му, че възнамерявам да разпродам на търг цялата колекция и като добър войник той не оспори решението ми. Не възрази и когато му съобщих, че искам търгът да се проведе в Грийнсбъро. Щом му обясних обаче как точно държа да се организира, той мълча стъписано толкова дълго, та помислих, че линията е прекъснала. Най-сетне Хауи прочисти гърло и ме уведоми за всички последствия от решението ми. Аз му казах, че поверителността е най-важна.