— Ставай! — изкрещя му Брайън. — Още не съм свършил с теб!
Марша застана пред него.
— Спри! — извика му и го бутна назад. — Достатъчно!
Люк се повдигна на лакти и се опита да се изправи.
— Ставай! — изкрещя отново Брайън.
София успя да си проправи път през обръча от момчета и застана до Марша между Люк и Брайън.
— Стига, Брайън! Махай се!
— Още не съм свършил…
— Стига! — извика София.
— Хайде, Брайън — примоли се Марша и се опита да го хване за ръката. — Да си вървим. Студено е. Замръзвам…
Люк се изправи на крака. Подутата му скула вече бе посиняла. Задъхан, Брайън блъсна Марша — не много силно, но я свари неподготвена и тя изгуби равновесие и падна. Той сякаш не забеляза. Пристъпи заплашително напред и протегна ръка да бутне София. Тя отскочи встрани и извади телефона си от джоба. Брайън сграбчи Люк и тя вдигна телефона.
— Давай! Ще запиша всичко! Ще те пратя в затвора! Ще те изключат от отбора! Заслужаваш си го!
Отстъпи назад, насочвайки камерата към уплашените лица на момчетата. Брайън се хвърли към нея, изтръгна телефона от ръката й и го стъпка.
— Нищо няма да запишеш!
— Аз обаче ще го направя — обади се Марша от другата страна на улицата, вдигнала телефона си.
— Сигурно си го заслужавам — каза Люк. — След това, което му причиних.
Седяха в пикапа, Люк — зад волана, а София до него. Заплахите бяха подействали. Джейсън и Рик в крайна сметка убедиха Брайън да се прибере в пансиона на момчетата, където сега той несъмнено се перчеше как с едно кроше е проснал Люк на земята. Марша не тръгна с тях. Върна се в пансиона на момичетата и София видя как лампата в стаята им светва.
— Не го заслужаваше — каза тя. — Доколкото си спомням, ти не удари Брайън. Просто го… събори на земята.
— С лице в пръстта.
— Да — призна тя.
— Благодаря, че се намеси. Ще ти купя нов телефон.
— Не е необходимо. Беше стар. Защо не ми отговаряше?
— Батерията се изтощи по пътя, а забравих да взема зарядното за колата. Не предполагах какво ще се случи.
— Написа ли съобщение на майка си?
— Да — кимна той.
Дори да се почуди откъде знае за това, не попита. София сплете пръсти в скута си.
— Досещаш се какво ще кажа сега, нали?
— „Защо дойде“? — присви очи Люк.
— Не биваше да идваш. Не искам да идваш, особено след състезание. Защото…
— Не искаш да живееш така.
— Да. Не мога да живея така.
— Знам. — Той въздъхна и я погледна. — Дойдох да ти кажа, че и аз не мога. Повече няма да се състезавам. Отказвам се. Този път завинаги.
— Наистина ли? — възкликна смаяно тя.
— Да.
Не знаеше какво да му каже. Да го поздрави? Да изрази съчувствие?
— Дойдох и да те попитам какво ще правиш през почивните дни. Имаш ли неотложна работа за понеделник. Тестове? Курсови работи?
— Имам курсова работа за четвъртък. Какво си замислил?
— Кратка почивка да си проясня ума. Преди батерията на телефона ми да се изтощи, говорих с мама и тя одобри идеята. — Той си пое дълбоко дъх. — Мислех да отида в планината. Искаш ли да дойдеш с мен?
Тя още се колебаеше дали да му повярва. Наистина ли се бе отказал завинаги от родеото?
Гледаше я в очите.
— Да — кимна тя.
В стаята им Марша си събираше багажа в брезентова раница.
— Какво правиш?
— Тази нощ искам да се прибера у дома. Да спя в своята стая, в своето легло. Тръгвам след две-три минути.
— Не е необходимо. Това също е твоята стая.
Марша кимна, но продължи да прибира нещата си в раницата. София пристъпи от крак на крак.
— Благодаря за съобщението. И че ми помогна.
Тя я погледна за пръв път.
— Той си го заслужаваше. Държеше се… смахнато.
— Утре сигурно няма да помни почти нищо.
— Няма значение.
— Има, ако го харесваш.
След кратко колебание Марша поклати глава. София усети, че е стигнала до някакво заключение, макар и да недоумяваше какво.
— Тръгна ли си Люк?
— Отиде да зареди пикапа и да купи провизии. Ще се върне след малко.
— Сериозно? Този път ще заключи вратите, надявам се. — Марша закопча раницата и пак я погледна. — Чакай… защо се връща? Нали каза, че сте се разделили.