— Да.
— Но?
— Да го обсъдим следващата седмица. Сега не съм съвсем сигурна какво се случва помежду ни.
Марша кимна и тръгна към вратата, но спря и се обърна.
— Мислих доста — каза. — Имам чувството, че между вас двамата всичко ще е наред. И ако ме питаш, това е добре.
В планината бе натрупал сняг и на места пътищата бяха заледени. Стигнаха бунгалата едва в четири сутринта. Постройките приличаха на запустял заселнически лагер. Въпреки че никъде нямаше осветление, Люк паркира пикапа пред същото бунгало, където бяха отседнали предишния път. Ключът бе пъхнат в ключалката.
Вътре студът се просмукваше през тънките дъсчени стени и тя си сложи шапката, ръкавиците и якето, докато Люк палеше камината и печката. Бе будувала напрегнато по виещите се, заледени пътища, но сега изтощението надделя.
Легнаха си облечени — не свалиха дори якетата и шапките — и заспаха начаса. Когато София се събуди, къщата се бе затоплила значително, макар и недостатъчно, та да свали дрехите. Помисли си, че евтин мотел щеше да е за предпочитане, но погледна през прозореца и красотата на природата я заплени отново. От клоните на дърветата висяха ледени висулки, блещукащи под слънчевите лъчи. Люк беше в кухнята, откъдето се носеше миризма на бекон и яйца.
— Събуди се вече… — отбеляза той.
— Колко е часът?
— Наближава дванайсет.
— Явно съм била изморена. Ти откога си буден?
— От около два часа. Не е лесно да поддържаш топло това място.
Несъмнено, помисли си тя и се взря отново през прозореца.
— Бил ли си тук през зимата?
— Само веднъж. Бях малък. Цял ден правих снежни човеци и ядох замръзнали ментови дражета.
Тя си го представи като малко момче и се усмихна. После лицето й стана сериозно.
— Готов ли си да поговорим? Да ми обясниш какво те накара да размислиш?
Той набоде парче бекон и го извади от тигана.
— Вероятно най-после се вслушах в здравия разум.
— Само това ли?
Той остави вилицата.
— На финалите изтеглих Биг Агли Критър. И когато дойде моментът да го яздя… — Той поклати глава. — Както и да е, разбрах, че е време да се откажа. Осъзнах, че малко по малко убивам мама.
„И мен“ — прииска й се да каже, но замълча.
Той я погледна през рамо, сякаш чу неизречените думи.
— Осъзнах колко ми липсваш.
— А ранчото? — попита тихо тя.
Той сипа бърканите яйца в две чинии.
— Ще го изгубим, предполагам. После ще се опитаме да започнем отначало. Всички познават мама. Надявам се да си стъпи на краката. Тя, разбира се, ми каза да не се тревожа за нея. По-скоро трябвало да помисля за себе си.
— И какво смяташ да правиш?
— Още не знам. — Той остави чиниите на масата. Кана кафе вече чакаше върху нея. — Надявам се тези дни да ми помогнат да реша.
— Мислиш, че ще започнем отначало?
— Не — поклати глава той и й дръпна стола да седне. — Но се надявах да започнем отнякъде.
Следобед направиха снежен човек. Търкаляха лепкавите снежни топки и си разказваха какво им се е случило, докато бяха разделени. Люк й описа родеото в Мейкън и Южна Каролина и как вървят нещата в ранчото. София му обясни как заради разрива с Марша е стояла по цели дни в библиотеката и е научила колкото за две седмици напред.
— Това е едно от предимствата да отбягваш съквартирантката си — отбеляза тя. — Кара те да учиш по-усилено.
— Снощи Марша ме изненада — каза Люк. — Не очаквах да направи такова нещо. При тези обстоятелства, имам предвид.
— Аз не се изненадах — отвърна София.
— Наистина ли?
Тя се замисли. Запита се какво ли прави сега Марша.
— Добре де. Изненадах се малко.
Вечерта се сгушиха на дивана, завити с одеяло пред бумтящата камина.
— Ще ти липсва ли ездата? — попита София.
— Малко — отвърна той. — Но не достатъчно, та да опитам отново.
— Изглеждаш твърдо убеден.
— Убеден съм.
София се обърна и го погледна втренчено, омагьосана от отраженията на пламъците в очите му.
— Тъжно ми е за майка ти — каза. — Знам, че й е олекнало, но…
— Да. И на мен ми е мъчно. Но някак си ще й се реванширам.