— Да.
— А защо се интересувате от състоянието му?
София аха да му каже за писмото, но замълча. Люк усети объркването й и отвърна:
— Искаме просто да разберем дали е добре.
— За съжаление нямам право да обсъждам състоянието му, щом не сте роднини.
— Но той е добре, нали?
Лекарят ги изгледа изпитателно.
— Не би трябвало да сте тук. Радвам се, че сте го открили и сте извикали линейка, но нямате повече задължения. Не го познавате. — София гледаше лекаря, усетила, че се кани да каже още нещо. Той въздъхна и продължи: — Не знам какво става тук, но щом господин Левинсън чу, че сте дошли, поиска да ви види. Нямам право да ви уведомявам какво е състоянието му, но ще ви помоля да не се застоявате дълго.
Айра изглеждаше още по-дребен, отколкото й се стори в колата, сякаш се е смалил за няколко часа. Лежеше в повдигнато болнично легло със зейнала уста, с изпити скули. От ръката му излизаха тръбички на система. Машината до леглото му бипкаше в ритъма на сърцето му.
— Побързайте — предупреди ги лекарят и Люк кимна.
София пристъпи колебливо към леглото. Забеляза как Люк дръпва стола, опрян до стената, плъзва го към нея и отстъпва назад. София седна до стареца и се приведе към лицето му.
— Тук сме, Айра. Донесох ти писмото.
Показа му го и той си пое тежко дъх. Обърна бавно глава и погледът му се насочи първо към писмото, а после към нея.
— Рут…
— Да. Писмото ти до Рут. Ще го оставя до теб…
Той се втренчи неразбиращо в нея. Лицето му омекна. Той размърда леко ръка и София инстинктивно я улови.
— Рут — каза той и в очите му просветнаха сълзи. — Моя сладка Рут…
— Съжалявам. Не съм Рут — каза тихо тя. — Казвам се София. Ние ви намерихме днес.
Той примигна, после примигна отново, явно объркан.
— Рут?
Умолителният му тон я трогна до сълзи.
— Не… — каза тихо тя.
Ръката му трепна и се помести към писмото. Тя разбра какво иска и плъзна писмото към него. Той го взе, вдигна го, сякаш е огромна тежест, и го побутна към ръката й. Едва тогава тя забеляза сълзите в очите му. Айра проговори с по-силен глас и за пръв път думите му прозвучаха отчетливо:
— Моля те.
Тя взе писмото.
— Искаш да го прочета? Писмото, което си написал на съпругата си?
Очите му срещнаха нейните и една сълза се търкулна по изпитата му буза.
— Моля те, Рут. Прочети го.
Той издиша бавно, сякаш усилието да говори го е изтощило. София се обърна към Люк, чудейки се какво да направи. Той й посочи писмото.
— Прочети го, Рут — каза й. — Това иска да направиш. Прочети го на глас, за да го чуе.
София се втренчи в писмото. Струваше й се нередно. Айра беше объркан. Писмото бе лично. Рут трябваше да го прочете, не тя…
— Моля те — прошепна Айра, сякаш прочел мислите й.
С разтреперани пръсти София огледа плика и накрая счупи печата. Писмото се състоеше само от една страница, изписана със същия неравен почерк, с който бе надписан пликът. Все още нерешително, тя поднесе писмото към светлината. И зачете бавно:
„Скъпа моя Рут,
Рано е, твърде рано, но както винаги не успявам да заспя отново. Навън се зазорява и новият ден скоро ще засияе в ослепителна светлина, ала аз мисля само за миналото. В този тих час мисля за теб и за годините, които преживяхме заедно. Наближава годишнина, скъпа Рут, но не онази, която обикновено празнуваме. Наближава годишнината от деня, който постави началото на живота ми с теб, и аз се обръщам към мястото, където обичаше да сядаш, за да ти го напомня, макар да знам, че ти не си там. Бог, с мъдростта си, която не мога да твърдя, че разбирам, те повика при Себе си отдавна и сълзите, които пролях онази нощ, още не са пресъхнали.“
София спря да чете и погледна към Айра. Устните му се бяха свили, по набръчканото му лице продължаваха да се стичат сълзи. Тя се постара да запази самообладание, но гласът й пресекваше:
„Липсваш ми тази сутрин, както ми липсваше всеки ден през изминалите девет години. Изморих се да бъда сам. Изморих се да живея без твоя смях и съм отчаян, че повече никога няма да те прегърна. Но ще се зарадваш да разбереш, че когато тези мрачни мисли ме връхлетят, чувам гласа ти да ме кори: «Не унивай, Айра. Не се омъжих за черноглед човек».
Обърна ли поглед назад, спомените са толкова много. Какви приключения преживяхме, а? Това са твои думи, ти винаги описваше така живота ни. Казваше ми го, когато лежеше до мен, казваше ми го на Рош Хашана, казваше ми го всяка година. Винаги забелязвах доволни искрици в очите ти, когато го казваше, и в тези моменти изразът на лицето ти — повече от думите — изпълваше сърцето ми с радост. С теб животът ми наистина заприлича на фантастично приключение — живеехме простичко, ала твоята любов осейваше ежедневието ни със скрити съкровища.