В беда съм. По напуканото предно стъкло продължава да се сипе сняг като мъглява, дезориентираща пелена. Главата ми кърви и ми се вие свят. Почти съм сигурен, че дясната ми ръка е счупена. И ключицата. Рамото ми тупти и остра болка ме пронизва дори при най-малкото движение. Със сако съм, но вече съм измръзнал и треперя.
Ще излъжа, ако кажа, че не ме е страх. Не искам да умирам и благодарение на родителите ми — мама почина на деветдесет и шест — отдавна се смятах за генетично предразположен да доживея до дълбоки старини. Допреди няколко месеца вярвах, че ми остават поне още шест години. За добро или за зло, понеже от известно време тялото ми се предава — сърцето, ставите, бъбреците. Напоследък се появи и друго — образувания в белите дробове, както ги нарича лекарят ми. Тумори. Рак. Времето ми вече се отмерва в месеци, а не в години. Въпреки всичко все още не съм готов да умра. Не днес. Искам да направя нещо, което правя всяка година от 1956 насам. Наближава краят на голяма традиция и повече от всичко искам да успея да се сбогувам.
Странно е обаче какви мисли спохождат човека пред лицето на смъртта. Сигурен съм, че ако минутите ми са преброени, не бих предпочел да си отида така — с треперещо тяло и тракащи зъби, докато сърцето ми накрая неизбежно се предаде напълно. Знам какво става, когато хората умрат — на моята възраст съм присъствал на твърде много погребения. Ако имам избор, бих умрял насън, в удобно легло у дома. Хората, споминали се така, изглеждат добре в ковчега. Ето защо съм решил, усетя ли онази с косата да ме потупва по рамото, да се примъкна на задната седалка. За нищо на света не искам някой да ме свари замръзнал в седнало положение като зловеща ледена скулптура. Как ще ме извадят от колата? Все едно да се опитват да измъкнат пиано от банята, както съм се вклинил зад волана. Представям си как пожарникарите разчупват леда и дърпат тялото ми напред-назад с викове: „Завърти главата натам, Стив“, или „Извий ръцете на старчето насам, Джо“. Блъскат и бутат, опъват и напъват, докато тялото ми най-сетне изскочи като тапа и тупне на земята. Не, благодаря. Имам си гордост. Та, както споменах, ако се стигне дотам, ще се постарая да се добера до задната седалка и да затворя очи. Така ще се плъзна навън като замразена риба.
Ала навярно няма да се стигне дотам. Някой ще забележи следите от гуми по шосето, насочващи се право към стръмнината. Ще спре и ще подвикне надолу, ще включи фенерче и ще види колата. Не е нещо невероятно, случва се. Вали сняг и хората карат бавно. Все някой ще ме намери. Длъжни са.
Нали?
Може би не.
Продължава да вали. Дъхът ми излиза на облачета като на дракон, а тялото вече ме боли от студа. Можеше да е по-зле. Понеже беше студено, когато излизах, се облякох топло: с две ризи, пуловер, ръкавици и шапка. Колата е под ъгъл — с предницата надолу. Не съм махнал колана, който ме придържа, но главата ми е облегната на волана. Въздушната възглавница се отвори, разпръсквайки бял прахоляк и лютива миризма на барут. Не е удобно, но се справям.
Тялото ми обаче тупти. Въздушната възглавница май не проработи правилно, понеже главата ми се блъсна в кормилото и изпаднах в безсъзнание. Не знам колко време съм бил така. Раната на главата ми кърви, а костите на дясната ми ръка а-ха да изскочат през кожата. Ключицата и рамото ми пулсират. Страхувам се да помръдна. Повтарям си, че може да е по-зле. Вали, но навън не е много студено. През нощта температурата ще падне до около нулата, но през деня ще се покачи до десет градуса. Ветровито е, поривите на вятъра стигат до сто и шейсет километра в час. Утре, неделя, ще се разрази още по-силна буря, но от понеделник времето ще започне да омеква. Дотогава студеният фронт ще е отминал и вятърът ще стихне. Във вторник температурата ще е петнайсет градуса.
Знам го, защото гледам метеорологичния канал. Не е толкова потискащ колкото новините и ми е интересен. Не съобщават само прогнозата за времето. Има програми за климатични бедствия. Гледал съм филми как хора били в банята, когато торнадо изтръгнало къщата им от основите. Слушал съм разкази на хора, спасени от наводнение. По канала за времето винаги показват оцелели от бедствията, защото иначе не биха могли да ги интервюират. Харесва ми да знам предварително, че хората са невредими. Миналата година даваха филм за пътници, изненадани от снежна буря в Чикаго. Връщали се от работа, но завалял такъв сняг, че затворили пътищата и колите останали сред преспите. Не помръднали осем часа, а температурите рязко се понижавали. Разказваха главно за двамина, изненадани от виелицата, но най-много се учудих, че не са били подготвени. И двамата едва не замръзнали. Признавам, че се смаях. В Чикаго редовно вали сняг, хората са свикнали с виелиците, които се спускат от Канада. Би следвало да знаят колко студено става. Възможно ли е да не забелязват? Ако живеех на такова място, още преди Хелоуин щях да зареждам багажника с топли одеяла, шапки, зимни якета, наушници, ръкавици, лопата, фенерче, грейки за ръце и вода. Ако живеех в Чикаго, щях да съм подготвен да оцелея две седмици в снежна буря, преди да започна да се тревожа.