— Разкажи ми за старата си приятелка. Ейнджи се казваше, нали?
Той се понамести на седлото, очевидно учуден, че тя си спомня.
— Няма кой знае какво за разказване. Просто ученическо увлечение, както споменах.
— Защо не продължи?
Той явно се позамисли, преди да отговори:
— Тръгнах на състезания из страната една седмица след като завърших гимназия. Не можех да си позволя да летя със самолет и прекарвах много време по пътищата. Заминавах в четвъртък и се прибирах у дома в понеделник или във вторник. Понякога не се връщах по няколко седмици. Не я обвинявам, че поиска нещо друго. Особено след като промяна не се предвиждаше.
София замълча замислено.
— Каква е процедурата? — попита накрая. — Ако искаш да станеш ездач на бикове, имам предвид. Как се включваш в състезанията?
— Не е сложно. Купуваш си карта от Асоциацията на професионалните ездачи на бикове. Те организират състезанията. Постъпваш в асоциацията и си плащаш началната вноска. На самата надпревара си избираш бик и го яздиш.
— Значи всеки би могъл да се състезава? Днес решаваш да се състезаваш и от утре започваш?
— Кажи-речи.
— Но това е нелепо! Ами ако човекът няма никакъв опит?
— Ще пострада.
— О? Нима?
Той се усмихна широко и се почеса под шапката.
— Винаги е било така. При родеото наградният фонд се събира от самите състезатели. Тоест, на добрите състезатели им е угодно другите да не са толкова добри. Шансовете им да си тръгнат с пълни джобове се увеличават.
— Звучи ми безсърдечно.
— Какво предлагаш? Колкото и да се упражняваш, единственият начин да разбереш дали можеш да яздиш, е да го направиш.
Тя се замисли колко ли от състезателите снощи са били новаци.
— Хубаво… Да речем, че някой участва за пръв път в състезание и успява да спечели. Какво става после?
Той сви рамене.
— Ездата на бикове се различава донякъде от традиционното родео. Ездачите на бикове имат отделни турнири. По-точно два състезателни кръга — единият е голям, дават го по телевизията, а вторият — малък, нещо като втора лига. Спечелиш ли достатъчно точки в малките състезания, получаваш право да участваш в големите. Там са истинските пари.
— А снощи?
— Снощното състезания беше от малките.
— Участвал ли си в голямо?
Той потупа Кон по врата.
— Пет години участвах в големите турнири.
— Добър ли беше?
— Представях се прилично.
Тя обмисли отговора му. Спомни си, че снощи, когато спечели, й каза същото.
— Защо оставам с впечатление, че си по-добър, отколкото признаваш?
— Не знам.
Тя го погледна изпитателно.
— Кажи ми истината. Знаеш, че мога да проверя в „Гугъл“.
Той изопна рамене.
— Участвах във финалния турнир на Асоциацията на професионалните ездачи на бикове четири години поред. За тази цел се изисква да си сред първите десет в ранглистата.
— С други думи, ти си от най-добрите.
— Бях. Вече не. Сега започвам почти отначало.
Стигнаха една полянка край реката и конете спряха на високия бряг. Реката не беше широка, но на София й се стори, че бавните води са по-дълбоки, отколкото изглеждат. Над повърхността прелитаха водни кончета и нарушаваха огледалната й гладкост, повдигайки вълнички, които се диплеха чак до брега. Кучето легна, задъхано от тичане, изплезило език. Зад него в сянката на разкривен дъб София забеляза останки от стар лагер с разнебитена маса за пикник и изоставено огнище.
— Какво е това? — посочи тя, намествайки шапката си.
— С татко ловяхме риба тук. Под водата има повалено дърво и мястото е страхотно за лов на костур. Оставахме по цели дни. Беше нашето място, само на нас двамата. Мама не понася миризмата на риба, та я кормехме и печахме тук. Понякога татко ме водеше край реката след тренировка и се любувахме на звездите. Той не беше завършил гимназия, но можеше да посочи всички съзвездия на небето. Тук съм преживял едни от най-хубавите мигове в живота си.
София погали Демон по гривата.
— Липсва ти.
— Всеки ден. Като идвам тук, си го спомням така, както трябва да го помня.
Тя усети тъгата в гласа му, забеляза колко е напрегнато тялото му.
— Как почина баща ти? — попита тихо.
— Връщахме се у дома след състезание в Грийнсвил, Южна Каролина. Беше късно. Той беше изморен. Една сърна се опита да прекоси шосето. Татко не успя да свърне встрани и блъсна сърната. Тя влетя в колата през предното стъкло. Пикапът се преобърна три пъти, но още преди това ударът му бе прекършил врата.