— Лабиринтът е ей там — посочи той. — Но първо ще ти покажа тиквите.
— Може ли да си избера една?
— Разбира се.
— Ще ми помогнеш ли да я издълбая за Хелоуин?
— Ще я издълбаем след вечерята. Вече съм майстор.
— Нима?
— Тази седмица издълбах петнайсет-двайсет. Страховити, усмихнати, всякакви.
Тя го погледна одобрително.
— Очевидно притежаваш много таланти.
Той разбра, че го подкача, но шегата му хареса.
— Благодаря.
— Очаквам с нетърпение да се запозная с майка ти.
— Ще ти допадне.
— Каква жена е тя?
— Да речем, че не е дама в рокля на цветя и с перлена огърлица. Представи си я по-скоро в джинси, ботуши и слама в косата.
София се усмихна.
— Ясно… Нещо друго?
— Мама не се плаши от нищо. Когато нещо трябва да се направи, го прави. Очаква същото и от мен. Не търпи глупости. И е издръжлива.
— Логично е. Животът тук не изглежда лесен.
— Искам да кажа… наистина е силна жена. Не обръща внимание на болежките, никога не се оплаква, не хленчи, не плаче. Преди три години падна от коня и си счупи китката. И знаеш ли какво направи? Не каза нищо, работи до края на деня, сготви вечерята и после отиде с колата в болницата. Не разбрах какво става, докато на другия ден не видях гипса.
София стъпи върху плетеница от ластуни, заобикаляйки внимателно тиквите.
— Напомни ми да се изявя в най-добрата си светлина.
— Няма страшно. Тя ще те хареса. Двете си приличате повече, отколкото си представяш. — Тя го погледна въпросително и той продължи: — Умна жена е. Била отличничка в гимназията. Чете и сега, води счетоводството на ранчото и следи всички новости в бизнеса. Изразява открито мнението си, но е по-критична към себе си, отколкото към другите. Единственият й недостатък е слабостта й към мъжете с каубойски шапки.
София се засмя.
— И аз ли имам слабост към каубоите?
— Не знам. Ти кажи.
Тя не отговори.
— Майка ти явно е удивителна жена.
— Да — кимна той. — И кой знае, ако е в настроение, току-виж ти разказала някоя от нейните истории. Умее да разказва увлекателно.
— Какви са историите й?
— Всякакви. Но винаги ме карат да се замисля.
— Разкажи ми една — помоли София.
Той спря, клекна до една тиква и я обърна.
— Добре… След като спечелих Националния гимназиален шампионат по родео…
— Чакай — прекъсна го тя. — Искаш да кажеш, че тук организират гимназиални състезания по родео?
— Не само тук. Защо?
— В Ню Джърси няма такива състезания.
— Има, разбира се. Състезателите са от всички щати. Единственото условие е да си гимназист.
— И ти победи?
— Да, но не това е важното. — Той се изправи и пак я хвана за ръката. — След като спечелих състезанието — за пръв път, не за втори — задърдорих какви цели съм си поставил, какво искам да постигна и, разбира се, татко кимаше доволно. Мама обаче започна да разтребва масата и след малко прекъсна фантазиите ми, за да ми разкаже история. Запечатала се е завинаги в паметта ми.
— Каква е тя?
— Млад мъж живее в порутена къщурка на брега на морето и всеки ден излиза с лодката си в океана не само защото трябва да се храни, но и заради умиротворението, което изпитва в морето. Иска обаче да заживее по-добре и работи упорито. Донася все по-богат и по-богат улов. Купува си по-голяма лодка, за да печели още повече. После купува втора и трета лодка. Бизнесът му процъфтява и постепенно се сдобива с цяла флота. Богат е, преуспял е, с голяма къща, но напрежението да управлява компанията си казва думата. Осъзнава, че най-голямото му желание е да се пенсионира и да заживее в скромна къща край брега, където да лови риба с най-обикновена гребна лодка. Иска да си спомни умиротворението и задоволството, което е изпитвал на младини.
София наклони глава.
— Майка ти е мъдра жена. Има дълбока истина в тази история.
— Наистина ли мислиш така?
— Да. Според мен поуката е колко рядко си дават сметка хората, че нищо не е точно такова, каквото изглежда.
Стигнаха входа на лабиринта. Люк я поведе през него, сочейки й пътеките, отвеждащи до задънен край след няколко завоя, и другите, продължаващи по-надалеч. Лабиринтът заемаше почти цял акър — огромно пространство за децата. Стигнаха изхода и се озоваха пред купища тикви — оформени като пирамиди или струпани една върху друга. Още стотици чакаха необрани в полето.