— Отивам на вечеря — възрази София. — Чудо голямо!
— Щом казваш.
Понякога София мразеше съквартирантката си. Както сега, докато пътуваше с колата към ранчото. Последните три дни беше в приповдигнато настроение, дори се забавляваше на партито и на футболния мач. Днес написа значителна част от курсовата си работа за изкуството на Ренесанса, която трябваше да предаде едва във вторник, а после, точно когато предвкусваше най-приятното, Марша си отвори устата и пося налудничавите си идеи в главата й. Знаеше със сигурност, че вече е преодоляла Брайън.
И не само това — радваше се, че са скъсали. От миналата пролет връзката им я караше да се чувства като Джейкъб Марли — призрака от „Коледна песен“, превит под тежестта на веригите, които е изковал през живота си. След като Брайън й изневери за втори път, тя се разочарова, макар да не се сбогува веднага с него. Все още беше влюбена, макар и не сляпо, невинно и всеотдайно. Дълбоко в себе си разбираше, че той няма да се промени, и не сгреши. Когато се разделиха, й се стори, че това всъщност се е случило много отдавна.
Да, после се чувстваше зле. Всеки на нейно място би се измъчвал. Излизаха почти две години; щеше да е странно, ако е безразлична. Ала повече я тревожеха обажданията му, съобщенията, преследването из университета. Не го ли разбираше Марша?
Доволна, че е обмислила всичко, София наближи ранчото с по-леко сърце. Марша говореше врели-некипели. София нямаше емоционални проблеми, а Люк беше симпатично момче, с което тепърва щяха да се опознават. Нямаше да се увлече по него. Дори през ум не й минаваше.
Когато свърна по алеята към ранчото, София още се опитваше да заглуши натрапчивия глас на съквартирантката си. Чудеше се дали да паркира пред къщата на Люк, или да продължи към фермата. Вече притъмняваше и над земята се стелеше лека мъгла. Фаровете бяха включени, но се налагаше да се привежда над кормилото, за да вижда пътя. Караше бавно, питайки се дали кучето ще се появи да я насочи. Не след дълго го забеляза пред колата. Тичаше пред нея и я поглеждаше, докато стигнаха до къщата на Люк. Паркира на същото място като предишния път. Вътре светеше. Зърна младия мъж зад един прозорец — сигурно на кухнята. Докато изключи двигателя и излезе от колата, той вече бе слязъл от верандата и вървеше към нея. Носеше джинси, ботуши и бяла риза с навити до лактите ръкави. Беше без шапка. Тя си пое дълбоко дъх да се успокои и пак й се прииска да не беше говорила с Марша. Дори в тъмнината забеляза, че той се усмихва.
— Здравей! — извика й.
Стигна до нея, приведе се да я целуне и тя долови мирис на шампоан и сапун. Целувката беше кратка — просто поздрав — но той усети колебанието й.
— Нещо те тревожи — отбеляза.
— Всичко е наред — поклати глава тя и му се усмихна, но бързо отмести поглед.
Той помълча и накрая кимна.
— Радвам се, че дойде.
Гледаше я открито, но тя осъзна, че мислите му остават загадка.
— И аз — отвърна.
Той отстъпи крачка назад и пъхна ръка в джоба.
— Написа ли си курсовата работа?
Разстоянието помежду им й помогна да си проясни главата.
— Не цялата, но се получава добре. Как мина денят тук?
— Нормално. Продадохме повечето тикви. Останаха най-хубавите за пай.
Едва сега тя забеляза, че косата му е влажна.
— Какво ще ги правите?
— Мама ще ги консервира и после цяла година ще прави най-вкусните тиквени пайове на света.
— Звучи като нова идея за бизнес.
— Няма начин. Не защото не може, а защото мрази да се застоява в кухнята. Обича да е навън.
— Налага й се.
Известно време никой не проговори и за пръв път откакто се бяха запознали, мълчанието им изглеждаше неловко.
— Да вървим ли? — Той посочи голямата къща. — Преди малко разпалих огъня.
— Хайде — кимна тя.
Запита се дали ще я хване за ръката, но той не го направи. Остави я сама с мислите й, докато заобикаляха горичката. Мъглата се сгъстяваше и пасбищата в далечината не се виждаха. Плевнята приличаше на смътна сянка, а къщата с гостоприемно осветените си прозорци напомняше фенер с блестящи очи.
Чакълът хрущеше под краката им.
— Сега се сетих, че не знам името на майка ти. Госпожа Колинс ли да я наричам?
Въпросът явно го изненада.