— Мислех, че ще се уплаша от нея. Или че ще се държи хладно. Не познавам много хора, които цял ден работят със счупена китка.
— Показа ти най-доброто си лице — обясни Люк. — Повярвай ми, невинаги е такава.
— Когато ти е ядосана ли например?
— Да — призна той. — И не само. Към снабдителите и търговците на добитък е направо безпощадна.
— Така твърдиш ти. Според мен е сърдечна, умна и забавна.
— Радвам се. И тя те хареса. Личеше си.
— Как?
— Не те разплака.
Тя го удари с лакът.
— Отнасяй се с уважение към майка си или ще се върна да й кажа какво говориш за нея.
— Винаги се отнасям добре с нея.
— Невинаги — възрази тя с полушеговит, полуназидателен тон. — Иначе нямаше да ти се сърди.
Когато стигнаха до дома му, той я покани за пръв път да влезе. Клекна пред камината в дневната, където бяха натрупани дърва и подпалки, взе кибритена кутия и се зае да запали огъня.
София огледа стаята. Мебелите бяха доста несъвместими. Пред ниските модерни канапета от кафява кожа се мъдреше груба ниска масичка върху постелка от говежда кожа. Върху разностилни масички в ъглите бяха поставени еднакви лампи от ковано желязо. Стаята изглеждаше практична и непретенциозна, без трофеи и грамоти. Забеляза няколко снимки на Люк върху бикове, но те се губеха сред по-традиционните фотографии: на майка му и баща му, снимани очевидно на семеен юбилей, на Люк като малък и баща му, вдигнал току-що уловена риба, на майка му, широко усмихната до един от конете си.
Кухнята не се виждаше цялата. И тук като в голямата къща имаше маса по средата, но шкафовете и плотовете от явор изглеждаха нови. В срещуположната посока къс коридор отвеждаше от дневната към банята и вероятно към спалните.
Огънят се разгоря, Люк се изправи и изтри длани в джинсите си.
— Как ти се струва?
Тя застана до камината.
— Приятно и топло.
Останаха пред огъня да се посгреят, а после седнаха на канапето. Люк я погледна.
— Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
Той се поколеба.
— Как се чувстваш?
— Добре. Защо?
— Не знам. Отначало ми се стори разтревожена.
София замълча, не знаеше дали да отговори или не. Накрая си каза: „Защо пък не?“. Хвана го за китката и вдигна ръката му. Той разбра какво иска и я прегърна. Тя се облегна на рамото му и призна:
— Марша ми каза нещо…
— За мен?
— Не. По-скоро за мен. Мисли, че прибързваме, защото аз не съм готова емоционално за това.
Той се приведе да я погледне.
— Права ли е според теб?
— Нямам представа. Това е нещо ново за мен.
Той се засмя, прегърна я по-силно и я целуна по косата.
— Ако така ще ти олекне, знай, че и за мен е ново.
Минутите се нижеха, те седяха пред камината и разговаряха тихо. От време на време някое дърво изпукваше и вдигаше фонтан от искри, обливайки стаята в уютна мека светлина.
София си мислеше, че с Люк се чувства не само спокойна, но и на правилното място. С него можеше да бъде себе си, да му каже всичко и той да я разбере. Сгушена до Люк, се удивляваше колко естествена е близостта им.
С Брайън не беше така. С него винаги се притесняваше, че не оправдава очакванията му; и по-зле — понякога се съмняваше дали изобщо го познава. Усещаше, че той носи някаква маска, отвъд която тя не успяваше да прогледне. Предполагаше, че вината е у нея, защото несъзнателно издига бариера помежду им. С Люк обаче не беше така. Имаше чувството, че го е познавала цял живот, а лекотата, с която общуваха, й показа какво й е липсвало с Брайън.
Стоплена от огъня, тя постепенно забравяше думите на Марша. Прибързано или не, Люк й харесваше. Наслаждаваше се на всяка минута с него. Не беше влюбена, ала облегната на рамото му, усещайки мекия полъх на дъха му, си представяше със странна лекота как в чувствата й постепенно настъпва промяна.
По-късно, когато отидоха в кухнята да изрежат тиквата й, съжали, че наближава краят на вечерта. Застана до Люк, който бавно, но уверено вдъхваше живот на фенера й, дълбаейки по-сложни фигури от онези, които тя правеше като дете. На плота имаше ножове с различни размери, всеки със специално предназначение, и тя наблюдаваше съсредоточено как Люк изрязва усмихнатата уста на тиквата, оформяйки устни и зъби. От време на време той се отдръпваше назад да огледа творението си. След устата се залови с очите — изряза кората, очерта ирисите и внимателно довърши останалото. Разкриви лице и бръкна в тиквата да извади изрязаните парчета.