— Ама че е лигаво! — промърмори и тя се засмя.
Той й подаде ножа и я попита дали иска да продължи нататък. Показа й къде да реже и от топлината на тялото му, притиснато до нейното, ръцете й се разтрепериха. Издокара криво-ляво носа, но едната вежда се получи по-извита от другата, придавайки налудничаво изражение на тиквеното лице.
Когато приключиха, Люк сложи малка свещ в тиквата, запали я и я изнесе на верандата. Седнаха на люлеещите се столове и пак заговориха тихо под одобрителния поглед на светещата тиква. Люк премести стола си до нейния и тя си представи как двамата седят един до друг още хиляди нощи като тази. По-късно, докато той я изпращаше до колата, й се стори, че той си е представял същото. Люк остави тиквата на предната седалка и прегърна София. Тя долови желанието, изписало се по лицето му; усещаше колко му се иска да остане, а когато устните им се сляха, разбра, че и на нея й се иска да остане. Но тази нощ още не беше готова за това. В последната му жадна целувка обаче трептеше обещание за бъдеще, което вече очакваше с нетърпение.
14.
Айра
Късното следобедно слънце залязва и аз би трябвало да се страхувам от предстоящата нощ. Но в ума ми се върти само една мисъл.
Вода, под всякаква форма. Езера. Реки. Водопади. Струя, течаща от чешмата. Течност, която да стопи съсирека, заседнал в гърлото му. Не буца, а съсирек, дошъл незнайно откъде. Расте с всяко вдишване.
Съзнавам, че сънувам. Не за инцидента с колата. Той е реален, знам. Той е единственото действително нещо. Затварям очи и се съсредоточавам, насилвайки се да си припомня подробностите. Ала жаждата ми пречи да сглобя картината. Исках да избегна междущатската магистрала — там шофьорите карат прекалено бързо — и начертах маршрут по еднолентови шосета върху карта, която открих в кухненското чекмедже. Спомням си как отбих от пътя, за да заредя гориво, и после се обърках накъде да поема. Смътно си спомням как минах край град, наречен Клемънс. По-късно осъзнах, че съм се изгубил, и поех по черен път, който ме отведе до шосе 421. Видях табелата на град, наречен Ядкинвил. Времето се влоши. Страхувах се да спра. Нищо не ми изглеждаше познато, но продължих да следвам завоите на шосето, докато се озовах на друг път, отвеждащ право в планината. Не видях номера му, но и нямаше значение, защото снегът се стелеше като пелена и се стъмняваше. Беше толкова тъмно, че не забелязах завоя. Ударих се в мантинелата, чух как металът се огъва и колата полетя по стръмнината.
А сега съм сам и никой не ме е намерил. Почти цял ден сънувах съпругата си. Рут я няма. Отдавна почина в спалнята ни и не седи до мен. Липсва ми. Липсва ми вече девет години и почти всеки ден си казвам, че аз трябваше да умра пръв. Тя щеше да живее по-добре сама, щеше да успее да продължи напред. Тя беше по-силна и по-умна от мен. За кой ли път си мисля, че от двама ни аз направих по-добрия избор. Все още се питам защо ме избра. Тя беше изключителна, аз — посредствен; мъж, чието най-голямо постижение в живота е да я обича безрезервно и това няма да се промени. Ала съм изморен и жаден. Усещам как силите ме напускат. Време е да се предам. Време е да отида при нея. Затварям очи с мисълта, че ако заспя, ще бъда с нея завинаги.
— Не умираш — прекъсва мислите ми Рут с настойчив и напрегнат глас. — Айра! Не ти е дошло времето! Забрави ли, че искаше да отидеш в Блек Маунтин? Трябва да направиш още нещо…
— Не съм забравил — прошепвам, ала дори шепотът е изтезание.
Езикът ми се струва твърде голям за устата, а бариерата в гърлото ми се разраства. Едва си поемам дъх. Искам вода, влага, нещо, което да ми помогне да преглътна. Почти невъзможно е да дишам. Опитвам се, но въздухът не ми достига и сърцето ми започва да бие като чук в гърдите.
Замайването разкривява образите и звуците около мен. Отивам си. Очите ми се затварят, подготвям се…
— Айра! — изкрещява Рут и ме сграбчва за ръката. — Айра! Чуй ме!
Дори отдалеч долавям страха й, колкото и да се старае да го скрие от мен. Смътно усещам как раздрусва ръката ми, но всъщност тя не помръдва — още един признак, че бълнувам.
— Вода — прошепвам.
— Ще намерим вода — казва тя. — Сега обаче трябва да дишаш, а за да дишаш, трябва да преглъщаш. В гърлото ти има съсирек от инцидента. Блокира пътя на въздуха. Задушава те.
Гласът й звучи приглушено и отдалеч. Не й отговарям. Чувствам се пиян, смъртно пиян. Умът ми плува, главата ми е върху кормилото, искам да заспя. Да изгубя свяст.