Рут пак разтърсва ръката ми.
— Не бива да мислиш, че няма да излезеш от тази кола! — извиква ми тя.
Макар и със замъглено съзнание, разбирам, че ръката ми не помръдва, а думите й са поредният трик на въображението ми.
— На брега си! — Усещам дъха й върху ухото си; гласът й звучи изкусително — нова тактика. Лицето й е близо, въобразявам си, че усещам допира на дългите й мигли, горещото й дихание. — 1946 е. Помниш ли сутринта, след като правихме любов? Ако преглътнеш, ще се върнеш пак там. На брега с мен. Помниш ли как излезе от стаята си? Налях ти чаша портокалов сок и ти я подадох. Ето, подавам ти я и сега.
— Ти не си тук.
— Тук съм и ти подавам чашата — настоява тя. Отварям очи и виждам, че наистина я държи. — Пий!
Опира чашата до устните ми и я накланя.
— Преглъщай! — нарежда ми. — Не се притеснявай, ако разлееш малко в колата!
Безумно е, но именно последните й думи — че ще разлея малко в колата — ме убеждават. Повече от всичко друго те ми напомнят Рут и неотстъпчивия й тон, когато ме подтикваше да направя нещо важно. Опитвам се да преглътна, отначало усещам само стържене, а после… нещо друго, което спира изцяло дъха ми.
За миг ме обзема паника.
Инстинктът за оцеляване е могъщ. Вече не мога да контролирам случващото се. Все едно да се мъча да контролирам пулса си. Преглъщам механично, сетне още веднъж. Болката се превръща в меден, кисел вкус, но аз продължавам да преглъщам дори когато вкусът се отлива в стомаха ми.
През цялото време не вдигам глава от волана. Дишам като прегряло куче, но след малко се успокоявам. Поемам въздух с пълни гърди и спомените ми се връщат.
С Рут закусихме с родителите й и цяла сутрин се разхождахме по брега, докато родителите й четяха на верандата. На хоризонта плуваха облаци и вятърът духаше по-силно от предния ден. Следобед родителите на Рут дойдоха при нас да ни питат дали искаме да отидем с тях на експедиция до Кити Хок — мястото, където Орвил и Уилбър Райт записват имената си в историята, извършвайки първия полет със самолет. Като малък бях ходил там, но нямах нищо против да отида пак. Рут обаче поклати глава. Обясни, че предпочита да си почива през последния ден тук.
След час родителите й заминаха. Небето сивееше и с Рут се върнахме в къщата. Влязохме в кухнята, аз я прегърнах и останахме така, загледани през прозореца. После, без да продумам, я поведох към моята стая.
Виждам замъглено, но различавам силуета на Рут. Тя отново седи до мен. Навярно е плод на силното ми желание, но съм готов да се закълна, че носи халата, с който беше в нощта, когато за пръв път правихме любов.
— Благодаря — казвам й, — че ми помогна да си поема дъх.
— Сам знаеше какво трябва да направиш — отвръща тя. — Аз само ти припомних.
— Нямаше да го направя без теб.
— Щеше — отсича уверено тя; прокарва пръсти по деколтето на халата и казва почти кокетно: — Онзи ден беше много дързък с мен. Когато родителите ми отидоха в Кити Хок. Преди да се оженим.
— Да — признавам. — Знаех, че ще останем дълго сами.
— Е… изненада ме.
— Какво чудно има? Бяхме само двамата, а ти беше красива.
Тя подръпва халата.
— Трябваше да го приема като предупреждение.
— Предупреждение?
— За бъдещето. До тази седмица не предполагах, че си… страстен. Но след това понякога мечтаех за стария Айра. Срамежливият, сдържан Айра. Особено когато много ми се спеше.
— Толкова лош ли бях?
— Не. — Тя отмята глава назад и ме поглежда с премрежени очи. — Точно обратното.
Цял следобед останахме в леглото, любейки се още по-пламенно от предишната нощ. Стаята беше топла, по телата ни блестяха капчици пот, косата й беше мокра. После, докато Рут се къпеше, навън заваля. Аз седях в кухнята, слушах как капките барабанят по ламаринения покрив и се чувствах по-щастлив от всякога.
Родителите й се върнаха скоро, съвсем мокри от дъжда. С Рут вече шетахме в кухнята. Приготвихме спагети със сос и четиримата седнахме да вечеряме. Баща й заразказва как е минал денят им, но лека-полека разговорът, както често се случваше, се насочи към изкуството, към кубизма, експресионизма, футуризма — думи, които чувах за пръв път. Удивляваха ме не само различията, които баща й очертаваше, но и жаждата, с която Рут попиваше всяка негова дума. Честно казано, аз не разбирах почти нищо, а обясненията ми звучаха непонятно, но Рут и баща й сякаш не забелязваха.