След вечеря дъждът спря и с Рут излязохме да се разходим край брега. Въздухът лепнеше от влага, краката ни потъваха в пясъка, а аз галех нежно с палец опакото на дланта й. Над вълните кръжаха чайки, ято делфини подскачаха зад прибоя. С Рут ги наблюдавахме, докато се скриха в мъглата. После се обърнах към нея:
— Родителите ти ще се местят през август.
Тя стисна ръката ми.
— Следващата седмица ще отидат да потърсят къща в Дърам.
— А ти започваш да преподаваш през септември?
— Ако не замина с тях. Тогава ще се наложи да си намеря работа там.
Над рамото й лампите в къщата светнаха.
— Значи нямаме избор — казах й и сритах пясъка да събера смелост, за да я погледна в очите. — Трябва да се оженим през август.
При този спомен по лицето ми се разлива усмивка, но гласът на Рут ме изтръгва от унеса.
— Редно беше да си по-романтичен — отбелязва недоволно.
Обърквам се.
— Имаш предвид… предложението?
— Че какво друго? — разперва ръце тя. — Трябваше да паднеш на колене, да опишеш безграничната си любов, да ми поискаш ръката.
— Вече го бях направил — припомням й. — Първия път.
— Но после сложи край. Трябваше да започнеш отначало. Имам предвид предложение като в роман.
— Искаш ли да го направя сега?
— Късно е — махва с ръка тя. — Пропусна възможността.
Казва го обаче с толкова изкусителен глас, че аз едва дочаквам да се върна в миналото.
Ожених се за Рут през август 1946. Церемонията се проведе под чупа, както повелява традицията при еврейските сватби, но нямаше много гости. Повечето бяха приятели на мама от синагогата. Така пожелахме с Рут. Тя бе твърде практична за екстравагантни тържества и макар че магазинът носеше добри доходи, и двамата предпочитахме да спестяваме, за да си купим къща. Когато счупих чашата и видях как майките ни ръкопляскат и надават въодушевени възгласи, разбрах, че бракът с Рут ще е най-повратният момент в живота ми.
Меденият си месец прекарахме на запад. Понеже Рут не беше посещавала тази част от щата, решихме да отседнем в „Гроув Парк Ин“ в Ашвил — един от най-прочутите курорти в Юга. Стаята ни беше с изглед към планините Блу Ридж. Курортът се славеше с множество туристически маршрути, с тенискортове и басейн, чиито снимки бяха публикувани в безброй списания.
Рут обаче не прояви особен интерес към него. Скоро след като пристигнахме, настоя да отидем в града. Лудо влюбен, на мен ми беше все едно къде сме, стига да сме заедно. И аз като нея не познавах тази част от щата, но знаех, че през летните месеци Ашвил е притегателен център за богаташите. Заради чистия и прохладен въздух през Позлатената ера Джордж Вандербилт построил тук имението „Билтмор“ — най-големия частен дом на света по онова време. Други богати американци последвали примера му и постепенно Ашвил се превърнал в артистично и кулинарно средище на Юга. Ресторантите наемаха главни готвачи от Европа, а по главната улица се редяха художествени галерии.
През втория ни следобед в града Рут се заприказва със собственика на една от галериите и тогава чух за пръв път за Блек Маунтин — малък градец близо до „Гроув Парк Ин“.
По-точно — чух за Блек Маунтин Колидж.
Целият ми живот бе преминал в Северна Каролина, но като повечето жители на щата не знаех нищо за колежа. Сега, повече от половин век след закриването му, малцина си спомнят за него. През 1946 обаче колежът навлизаше в славен период, с какъвто би се гордял всеки колеж по всяко време. Когато излязохме от галерията, разчетох по изражението на Рут, че е чувала за Блек Маунтин Колидж. Попитах я същата вечер и тя ми разказа, че през пролетта баща й кандидатствал за работа в него и останал във възторг. За моя изненада се оказа, че близостта на колежа е една от причините Рут да поиска да прекараме тук медения си месец.
С грейнало лице тя ми обясни, че Блек Маунтин Колидж е хуманитарен университет, основан през 1933, а сред преподавателите му са доайените на движението за модерно изкуство. Всяко лято организирали художествени семинари, водени от гостуващи творци, чиито имена не бях чувал, но Рут ги изреждаше развълнувано. Накрая ми предложи да посетим колежа.
Как да откажа?
На другата сутрин под яркото синьо небе поехме към Блек Маунтин Колидж. По волята на съдбата — винаги съм вярвал в намесата на съдбата, защото Рут се кълнеше, че не е знаела нищо преди това — в главната сграда и по моравата пред нея имаше изложба. Посетителите обаче бяха малко и още щом прекрачихме прага, Рут замръзна като омагьосана. Ръката й стисна моята по-силно, а очите й поглъщаха всичко наоколо. Наблюдавах реакцията й, опитвайки се да разбера какво точно я е запленило. Аз не намирах разлика между творбите, изложени тук, и онези в десетките галерии, които бяхме посещавали през годините.