— Ще се отбием набързо — казах й. — Ще ти покажа нещо.
Прекосихме града и пак свърнахме на познат завой. Рут се усмихва както тогава.
— Водеше ме на езерото зад главната сграда — казва тя. — Където беше партито в последната нощ на изложбата. Езерото се казваше Идън. Чувствах се наистина като в райската градина.
— Гледката беше красива. Исках да й се полюбуваме пак.
— Да — кимва тя. — Така ми каза и тогава и аз ти повярвах. Но не ми казваше истината.
— Не ти ли харесваше гледката? — питам невинно.
— Не отивахме заради гледката. Беше направил нещо друго за мен.
Сега е мой ред да се усмихна.
Когато пристигнахме в колежа, помолих Рут да затвори очи. Тя неохотно се съгласи. Улових я нежно за ръката и я поведох по покритата с чакъл алея, отвеждаща до брега на езерото. Сутринта беше хладна и облачна. През нощта на партито гледката бе по-красива, но това нямаше значение. Спряхме и казах на Рут да отвори очи.
На триножниците пред нея бяха поставени шест картини от художниците, на които тя се възхищаваше най-много и с които се бе срещала най-често — по една на Кен, Рей, Илейн, Робърт и две на съпруга на Илейн.
— За миг се обърках — казва ми Рут. — Не разбирах защо ми показваш тези картини.
— За да ги видиш на естествена дневна светлина.
— Беше ги купил.
Това правех наистина, докато тя разговаряше с преподавателите в колежа, а тази сутрин се обадих по телефона, за да се уверя, че ще подредят картините край езерото навреме.
— Да, купих ги.
— Знаеш защо ги купи, нали?
Подбирам внимателно думите:
— За да се почувстваш щастлива?
— Да. Но друго имам предвид.
— Знам, ала купих картините, защото много ги харесваше.
— И въпреки това… — настоява тя.
— Не ми струваха скъпо — отсичам. — По онова време художниците не бяха известни. Бяха просто млади творци.
Тя се привежда напред, предизвиквайки ме да продължа.
— И…
Предавам се с въздишка. Знам какво иска да чуе.
— Купих ги, защото съм егоист.
Това не е лъжа. Купих ги за Рут, защото я обичах и защото харесваше картините, но ги купих и за себе си.
Просто е — изложбата промени Рут. Водеше ме в десетки галерии, но Блек Маунтин Колидж пробуди нещо у нея. Необяснимо как извади наяве чувствеността й, природното й обаяние. Докато разглеждаше платната, очите й заблестяваха, лицето й засияваше, цялото й тяло излъчваше вглъбеност и съпричастие, които привличаха погледите на всички наоколо. Тя самата не осъзнаваше колко се преобразява. Навярно именно заради това художниците се поддаваха на очарованието й. И те като мен не устояваха на магнетизма й, и охотно се разделиха с картините, които купих.
Ослепителната, чувствена аура се задържаше дълго след като напускахме изложбата и се връщахме в хотела. На вечеря очите й искряха, а в движенията й съзирах непознато изящество. Едва дочаквах да се усамотим в стаята, за да се насладя на пламенните й ласки. Помня как си мислех, че каквато и да е причината, искам Рут да е винаги такава.
С други думи, както й казах, постъпих егоистично.
— Не си егоист — казва тя. — Не познавам по-всеотдаен мъж от теб.
В очите ми тя изглежда приказно, като в онази последна сутрин от медения ни месец, когато стояхме на брега на езерото.
— Добре че не ти позволих да опознаеш друг мъж. Иначе нямаше да мислиш така.
Тя се засмива.
— Шегуваш се, разбира се. Винаги ти е допадала ролята на шегаджията. Но знай, че не изкуството ме промени.
— Няма как да прецениш. Не можеше да се видиш отстрани.
Тя се засмива отново, после притихва. Става сериозна, иска да чуя думите й:
— Ето какво мисля аз. Да, харесвах картините. Но повече ми харесваше, че ти отделяш толкова време за любимото ми занимание. Разбираш ли какво означаваше това за мен? Да разбера, че имам съпруг, готов да го направи за мен? Смяташ, че е дреболия, но ще ти кажа, че на медения си месец малцина мъже са склонни по цели дни да разговарят с непознати и да разглеждат картини, за които не знаят почти нищо.
— И какво искаш да ми кажеш?
— Опитвам се да ти обясня, че не ме промени изкуството, а начинът, по който ти ме гледаше, докато разглеждах картините. Всъщност ти се промени.