— По-късно сигурно ще чуеш конете. Не са най-тихите животни на света, а са точно до спалнята. Понякога по верандата се разхождат еноти и събарят каквото им се изпречи на пътя.
— Защо спряхте да идвате тук? Заради баща ти ли?
Люк отговори с приглушен глас:
— След като татко почина, много неща се промениха. Мама остана сама, а аз пътувах, за да участвам в турнирите. Върнех ли се, трябваше да довършваме работата в ранчото. Но това е по-скоро извинение. Мама смяташе това място за тяхното кътче. Аз яздех по цели дни, плувах и играех и след вечерята направо се строполявах в леглото. По-късно, когато учех в гимназията, те идваха тук и без мен… Сега обаче тя не иска да идва. Предлагах й, но само поклаща глава. Сигурно иска да запомни това място такова, каквото е било… когато татко беше с нас.
София отпи от виното.
— Мислех си през какви изпитания си преминал. Сякаш вече си изживял един живот.
— Надявам се да не е така. Не искам да ме възприемаш като старец.
Тя се усмихна; усещаше топлината на тялото му и се опитваше да не мисли какво е възможно да се случи по-късно.
— Помниш ли нощта, когато се запознахме? Как разговаряхме и ти ме заведе да видя биковете?
— Разбира се.
— Представяше ли си, че ще се озовем тук?
Той отпи от бирата и я остави на дивана до нея. Тя усети как хладното стъкло докосна бедрото й.
— Тогава бях изненадан, че изобщо разговаря с мен.
— Защо?
Той я целуна по косата.
— Наистина ли не знаеш? Защото си съвършена.
— Не съм — възрази тя. — Далеч съм от съвършенството. — Разклати виното в буркана. — Попитай Брайън.
— Случилото се с него няма нищо общо с теб.
— Може би. Но…
Люк мълчеше, предоставяйки й възможност да реши как да продължи. Тя вдигна глава и го погледна в очите.
— Разказах ти колко съсипана бях миналата пролет, нали? Как отслабнах, защото престанах да се храня?
— Да.
— Вярно е. Но не ти казах, че ми минаваха мисли за самоубийство. Не че се опитах да ги осъществя, но се хванах за идеята, за да се почувствам по-силна. Събуждах се, всичко ми беше безразлично, не исках да поглеждам храна и си представях как има един сигурен начин да спра болката и да сложа край. Разбирах колко е налудничаво и както казах, не смятах да опитвам наистина. Но да знам, че такава възможност съществува, ми вдъхваше усещане, че контролирам нещата. По онова време се нуждаех най-много от това. Да чувствам, че владея положението. Малко по малко успях да се съвзема. Затова следващия път, когато Брайън ми изневери, не се поколебах да му обърна гръб. — Тя затвори очи и споменът за преживяното премина като сянка през лицето й. — Сега сигурно си мислиш, че си допуснал сериозна грешка.
— Нищо подобно!
— Дори да съм луда?
— Не си луда. Сама каза, че никога не си помисляла да го направиш наистина.
— Но защо се успокоявах с тази мисъл? Защо изобщо си го представях?
— Още ли мислиш за това?
— Никога — поклати глава тя. — Не съм си го помисляла нито веднъж след миналата пролет.
— Тогава няма нищо притеснително. Не си първата на света, която си е помисляла за самоубийство. Да мислиш и да го обмисляш са коренно различни неща. Още по-различно е да опиташ.
Тя се замисли върху думите му и кимна:
— Твърде логично разсъждаваш.
— Вероятно защото нямам представа какво говоря.
Тя стисна ръката му.
— Никой не знае за това. Мама, татко, Марша — никой!
— Няма да кажа на никого. Но ако се случи пак, поговори с някой по-умен от мен. Някой, който знае какво да ти обясни и как да ти помогне да го преодолееш.
— Непременно. Но се надявам да не се случва.
Помълчаха; тялото му топлеше нейното.
— Продължавам да смятам, че си съвършена — отбеляза той и момичето се разсмя.
— Умееш да разтапяш сърца. — Вдигна лице и го целуна по бузата. — Може ли да те попитам нещо?
— Каквото и да е.
— Спомена, че майка ти иска да удвои стадото, а когато попитах защо, ти ми каза, че нямате избор. Какво значи това?
Той прокара показалец по ръката й.
— Дълга история…
— Пак ли? Тогава ми отговори на този въпрос: свързано ли е с Биг Агли Критър?
Усети как мускулите му неволно се напрягат, макар и само за миг.
— Как ти хрумна?
— Наречи го интуиция — отвърна тя. — Понеже не довърши и тази история, предположих, че са свързани. — Тя се поколеба. — Права съм, нали?