Той си пое дъх и бавно издиша.
— Реших, че долавям намеренията му — подхвана Люк. — И отначало наистина предусещах какво се кани да направи. По средата на ездата обаче сгреших. Приведох се напред, а Биг Агли Критър отметна глава назад и ме събори на земята. Изпаднах в безсъзнание. Той ме повлече по арената. Изметна ми рамото, но това не беше най-лошото. — Люк потърка наболата си брада и продължи с безизразен, почти равнодушен тон: — Нападна ме, докато бях на земята, и ме рани зле. Известно време лежах в интензивното отделение, но лекарите сътвориха чудеса. Извадих късмет. Събудих се и се възстанових по-бързо, отколкото очакваха. Наложи се обаче да остана дълго в болницата. Рехабилитацията продължи месеци наред. А мама… — Той замълча и макар да разказваше равнодушно, София усети как сърцето й затуптява бързо, когато се опита да си представи раните му. — Мама… постъпи, както биха постъпили повечето майки. Направи всичко възможно да ми осигури най-доброто лечение. Нямах здравна застраховка — никой не застрахова ездачи на бикове заради големия риск. Поне по онова време беше така. Организаторите на турнирите осигуриха минимална финансова помощ, но тя не покриваше болничния престой. Мама ипотекира ранчото. — Той замълча, а лицето му ненадейно се състари. — Условията не са добри, а следващото лято лихвата ще се увеличи. В момента ранчото не носи достатъчно приходи, за да покрие предстоящото плащане. Едва успяваме да платим и сегашните вноски. През последната година опитахме различни начини да печелим повече, но не става.
— Какво значи това?
— Значи, че ще се наложи да го продадем. Или банката ще го вземе. А мама няма друг живот. Тя е развила бизнеса, това е родният й дом… — Той си пое дълбоко дъх и продължи: — На петдесет и една е. Къде ще отиде? Какво ще прави? Аз съм млад. Мога да се преместя навсякъде. Но ако тя изгуби всичко заради мен? Не мога да й го причиня. Няма да позволя да се случи.
— Затова ли започна да яздиш отново? — попита София.
— Да — призна той. — За да помогна за вноските, а ако извадим късмет с няколко добри години, ще сведем главницата до нещо поносимо.
Тя сви крака.
— Защо тогава майка ти не иска да яздиш?
Люк обмисли внимателно как да й отговори:
— Не иска пак да пострадам. Но аз нямам избор. И аз не желая да яздя повече… не е същото. Но какво да направя? Ще се справим до юни, максимум до юли. А после…
Сърцето й се сви при вида на виновното му, измъчено изражение.
— Може би ще намерите новото пасбище, което ви трябва.
— Може би. Както и да е… такова е положението с ранчото. Не особено обнадеждаващо. Затова поисках да те доведа тук. За да не мисля за него. Да не се тревожа. Откакто пристигнахме, мисля само за теб и се радвам, че си с мен.
Както бе предсказал, един от конете изцвили шумно отвън. В стаята захладня; студеният планински въздух се процеждаше през стените и первазите на прозорците.
— Ще проверя дали вечерята е готова — каза той.
София неохотно се изправи и Люк стана. Вината, която го измъчваше, загдето е изложил на риск ранчото, беше толкова искрена и очевидна, че тя реши да го последва — да му предложи утеха не защото му е необходима, а защото тя го иска. Трябваше да му покаже, че любовта й към него променя всичко.
Той разбъркваше чилито. София застана зад него и го обгърна през кръста. Той изопна рамене и тя го прегърна още по-силно, а после отпусна ръце. Люк се обърна и я притисна към себе си. Стояха дълго така.
Усещаше как сърцето му бие, долавяше нежния ритъм на диханието му. Сгуши лице във врата му, вдъхвайки аромата му, и желанието я заля като вълна, каквато никога досега не бе изпитвала. Целуна бавно врата му, вслушана в ускореното му дишане.
— Обичам те, София — прошепна той.
— И аз те обичам, Люк — отговори му тя.
Той приведе лице към нейното и когато устните им се сляха, единствената й мисъл бе, че трябва да е така… завинаги. Колебливи отначало, целувките им станаха по-страстни. Тя го погледна в очите, съзнавайки колко ясно се чете желанието в тях. Искаше го, както не бе желала никого досега. Целуна го пак, протегна ръка и изключи печката. Хвана ръката му, без да отделя очи от неговите, и бавно го поведе към спалнята.
17.
Айра
Пак е вечер и аз пак съм тук. Обвит в пашкула на тишината и снежнобелия студ на зимата, неспособен да помръдна.