Оцелях повече от един ден. На моята възраст и в моето състояние това би следвало да е за празнуване. Но вече нямам сили. Реални ми се струват само болката и жаждата. Тялото ме предава, едва държа очите си отворени. Скоро ще се затворят отново и се питам дали няма да е завинаги. Втренчвам се в Рут, чудейки се защо не говори. Тя не ме поглежда. Виждам профила й. Тя сякаш се променя при всяко мое мигване. Млада е, после остарява и пак става млада. С какви ли мисли я изпълват преображенията й?
Колкото и да я обичам, признавам, че винаги е била загадка за мен. Сутрин, когато сядахме да закусим, я наблюдавах как се взира през прозореца. В тези моменти тя изглеждаше както сега, а аз често се опитвах да проследя погледа й. Седяхме мълчаливо и наблюдавахме как птиците подскачат от клон на клон или как облаците бавно се събират в небето. Понякога се мъчех да разгадая мислите й, но тя се усмихваше леко и отказваше да ми помогне.
Това ми харесваше. Обичах тайнствеността, в която Рут обвиваше живота ми. Обичах тишината помежду ни, защото бе уютна, страстна тишина, произтичаща от щастие и копнеж. Питал съм се дали сме единствени, или и други двойки често се чувстват така. Мислех си колко тъжно би било да сме изключение, но живях достатъчно да разбера, че това, което имахме с Рут, е необикновена благословия.
Рут продължава да мълчи. Сигурно и тя си припомня дните заедно.
След като се върнахме от медения месец, с Рут започнахме да създаваме съвместния си живот. Майка й и баща й вече се бяха преместили в Дърам и с Рут заживяхме при моите родители, докато си намерим къща. В Грийнсбъро непрекъснато никнеха нови квартали, но ние искахме дом с характер. Разглеждахме стария град и открихме къща в стил кралица Ан, построена през 1886 година с фронтон, кръгла кула и веранди отпред и отзад. Първата ми мисъл бе, че е прекалено голяма за нас, с повече пространство, отколкото ни е необходимо. А и отчаяно се нуждаеше от обновяване. Рут обаче се влюби в нея, а аз бях влюбен в жена си и когато ми каза, че предпочита аз да реша, още на другия следобед предложих да я купим.
Докато подготвяхме документите за банковия заем — планирахме да се пренесем след месец — аз продължавах да работя в магазина, а Рут — в училището. Признавам, че се притеснявах за нея. В училището в околностите на града постъпваха предимно деца, отрасли във фермите. Повече от половината живееха в къщи без водоснабдяване и всеки ден носеха едни и същи дрехи. На първия учебен ден двама дошли без обувки. Малцина се интересуваха какво ще научат, повечето бяха неграмотни. Рут се сблъска с бедност, каквато не познаваше — не толкова финансова оскъдица, колкото липса на мечти. Никога не съм я виждал толкова изтощена, колкото през първите месеци от учебната година. Всеки учител се нуждае от време и опит да подготви уроците си и да се приспособи дори към най-доброто училище. Тя често работеше до късно нощем на малката маса в кухнята, обмисляйки как да заинтригува учениците.
Колкото и да се изморяваше обаче през първия срок, стана ясно, че е призвана да преподава на такива ученици и това е истинската й страст, по-силна дори от изкуството. Удивляваше ме всеотдайността, с която работеше. Искаше учениците й не само да учат, но и да ценят образованието така, както тя го цени. Предизвикателствата, пред които я изправяха тези трудни деца, подклаждаше ентусиазма й. На вечеря ми разказваше за учениците си и за „малките им победи“, които я караха да се усмихва дни наред. Точно така ги описваше. „Айра — казваше ми, — днес един от учениците ми удържа малка победа.“ После ми обясняваше подробно какво се е случило — как някое дете неочаквано дало молив на друго, колко се е подобрил правописът им, с каква гордост й съобщила една ученичка, че е прочела първата си книга. Освен това се грижеше за тях. Забележеше ли някой да е разтревожен, разговаряше с него като майка; разбра, че някои от учениците й са толкова бедни, че не си носят обяд в училище, и сутрин започна да приготвя повече сандвичи. И бавно, но сигурно учениците й откликнаха като млади растения на водата и слънцето.
Рут се притесняваше дали учениците й ще я приемат — понеже е еврейка в почти изцяло християнско училище и защото е от Виена и има немски акцент. Никога не ми го каза направо, но го разбрах в един декемврийски ден, когато надвечер я заварих да плаче в кухнята. Очите й бяха подути и зачервени. Уплаших се да не би нещо лошо да се е случило с родителите й или с нея. После забелязах, че масата е покрита с домашно изработени предмети. Обясни ми, че учениците й — всички до един — й донесли подаръци за Ханука. Не знаеше как са разбрали — със сигурност не от нея — нито дали проумяват смисъла на празника. По-късно ми разказа как чула един ученик да обяснява на друг, че „С Ханука евреите честват раждането на Исус“. Достоверността обаче бе по-маловажна от това, което децата бяха направили за нея. Повечето подаръци бяха най-обикновени — боядисани камъчета, ръчно изработени картички, гривна от миди — но във всеки подарък имаше обич и в този момент, струва ми се, Рут най-после прие Грийнсбъро, Северна Каролина като свой дом.