Въпреки че Рут беше много натоварена в работата, лека-полека успяхме да обзаведем дома си. През почивните дни често обикаляхме антикварните магазини. Оказа се, че освен усет за изкуството Рут умее да избира мебели, които да придадат на дома ни не само неповторима красота, но и уют.
Бяхме отложили обновлението на къщата за следващото лято. Покривът трябваше да се ремонтира, а баните и кухните — макар и функционални — не се харесваха на Рут. Подовете се нуждаеха от почистване и лакиране, а много от прозорците — от подмяна. Когато купихме къщата, решихме да изчакаме до лятото, та Рут да може да наглежда работниците.
Приех с облекчение готовността й да поеме тази отговорност. Мама и татко се застояваха все по-малко в магазина, но клиентите се увеличиха през годината, когато Рут започна да преподава. Както татко бе направил по време на войната, аз наех съседното помещение и разширих магазина. Наех и трима служители, ала въпреки това едва смогвах, и също като Рут често работех до късно вечерта.
Ремонтът на къщата продължи по-дълго и се оказа по-скъпо, отколкото очаквахме, и, разбира се, ни създаде повече неудобства от предвиденото. Едва в края на юли 1947 последният работник изнесе куфарчето си с инструменти, но промените — някои дребни, други съществени — най-сетне превърнаха къщата в наш дом, където живея вече шейсет и пет години. Къщата е по-издръжлива от мен. Водата тече безотказно от тръбите, шкафовете се отварят леко, подовете са гладки като билярдна маса, докато аз се придвижвам от стая в стая с помощта на проходилката. Притеснява ме единствено студът, ала от толкова отдавна зъзна, че съм забравил какво е топлина. За мен къщата продължава да е изпълнена с любов, а на този етап от живота си не мога да искам повече.
— Препълнена е, да — изсумтява Рут. — Къщата, имам предвид.
Долавям неодобрението в тона й и я поглеждам.
— Харесва ми така.
— Опасна е.
— Не е опасна.
— Нима? Ами ако избухне пожар? Как ще се измъкнеш?
— Ако избухне пожар, ще се измъкна трудно дори къщата да е празна.
— Измисляш си извинения.
— Стар съм. Възможно е да съм сенилен.
— Не си сенилен. Твърдоглав си.
— Ще го запомня. Има разлика.
— Не е добре за теб. Спомените те натъжават.
— Може би — поглеждам я в очите. — Но са ми останали само те.
Рут е права за спомените, разбира се. Но е права и за къщата. Препълнена е, не с вехтории, а с картини. Години наред ги съхранявахме в складове с климатици срещу месечен наем. Рут предпочиташе така — страхуваше се от пожари — но след смъртта й аз наех двама работници да пренесат всичко у дома. Сега всяка стена е калейдоскоп от картини; с картини са пълни четири от петте спални. Не използвам дневната и трапезарията, защото всеки сантиметър е зает от картини. Стотици са поставени в рамки, но повечето не са. Те са опаковани в хартия без киселина и са прибрани в правоъгълни дъбови кутии, изработени от местен дърводелец. Признавам, че къщата е претрупана и не е място за хора, страдащи от клаустрофобия — журналистиката от „Ню Йоркър“ я обиколи със зяпнала уста — но е чиста. Жени от фирмата за почистване идват два пъти седмично да поддържат в безупречно състояние стаите, където живея. Повечето не говорят английски, но знам колко би се радвала Рут, че ги наемам. Тя мразеше прахоляка и бъркотията.
Картините не ме смущават. Напомнят ми най-добрите ни години с Рут, включително и особено — дните в Блек Маунтин Колидж. След като обновихме къщата, решихме да отбележим първата си годишнина в „Гроув Парк Ин“ — мястото, където прекарахме медения си месец. Пак посетихме колежа, но този път ни посрещнаха приятели. Илейн и Уилем ги нямаше, но Робърт и Кен бяха там. Те ни запознаха със Сюзън Уейл и Пат Паслоф — двама забележителни художници, чиито творби също са изложени в десетки музеи. Върнахме се у дома с четиринайсет картини.