По онова време обаче не мислехме да ставаме колекционери. Не бяхме богаташи и покупката дори на тези картини беше разточителство, особено след разходите по ремонта на къщата. Не ги и окачихме веднага по стените. Рут ги местеше от стая в стая в зависимост от настроението си и неведнъж се прибирах в дом, който ми се струваше и същият, и променен. През 1948 и 1949 посетихме отново Ашвил и Блек Маунтин Колидж. Купихме още картини и щом се върнахме у дома, бащата на Рут предложи да вземем по-насериозно хобито си. Той оценяваше качеството на творбите, които бяхме купили, и от него взехме идеята да съберем истинска колекция, достойна някой ден да бъде изложена в музей. Рут определено се заинтригува от идеята. Не взехме официално решение, но започнахме да спестяваме почти цялата заплата на Рут, а тя писа на познатите ни художници, молейки ги да ни препоръчат други творци, които според тях ще ни допаднат. През 1950 година отпътувахме за крайбрежието, а после посетихме за пръв път Ню Йорк. Три седмици обикаляхме галериите в града, срещайки се със собственици и художници, с които ни бяха свързали приятелите ни. Това лято поставихме основите на мрежа, която през следващите четири десетилетия продължи да се разраства. В края на лятото се върнахме на мястото, откъдето започна всичко, сякаш по волята на съдбата.
Не помня кога точно се разнесе мълвата, че е възможно да закрият Блек Маунтин Колидж — през 1952 или през 1953 — но както художниците и преподавателите, с които се бяхме сближили, и ние предпочетохме да я пренебрегнем. През 1956 обаче опасенията ни се оправдаха. Рут чу новината и плака, осъзнала, че закриването на Блек Маунтин Колидж бележи свършека на една епоха за нас. Същото лято отново заминахме за Североизтока и макар да разбирах, че няма да е същото, накрая се върнахме в Ашвил да отпразнуваме там юбилея си. Както винаги посетихме колежа, но докато стояхме край езерото Идън и се взирахме в опустелите сгради, аз се питах дали идилията ни не е била просто сън.
Отидохме там, където бях уредил да подредят първите ни шест картини. Съзерцавахме притихналите сини води и аз си мислех колко подходящо е името на езерото. За нас това място наистина се бе превърнало в райска градина. Знаех, че където и да ни отведе животът, никога няма да го забравим. Изненадах Рут, подавайки й писмо — първото след войната. Рут го прочете и ме прегърна. Тогава осъзнах какво трябва да направя, за да запазя това място живо в сърцата ни. На другата година — единайсетата ни заедно — аз й написах ново писмо и тя го прочете под същите дървета край брега на езерото Идън. Така положихме началото на нова семейна традиция.
Рут получи общо четирийсет и пет писма и запази всичките. Прибрани са в кутия, която държеше върху скрина си. Понякога я сварвах да ги чете и усмивката й ми подсказваше, че е унесена в спомени. Писмата се превърнаха в нещо като неин дневник и колкото повече остаряваше, толкова по-често ги изваждаше; случваше се дори да ги препрочете всичките за един следобед.
Писмата я изпълваха с ведрост и сигурно затова по-късно реши и тя да ми напише писмо. Намерих го едва след смъртта й, но то ми спаси живота. Бе разбрала колко ще ми е необходимо, защото ме познаваше по-добре, отколкото аз самият се познавах.
Рут обаче не е прочела всички мои писма. Не би могла. Пишех ги за нея, но ги пишех и за себе си и след смъртта й сложих втора кутия върху скрина. В нея има писма, написани с трепереща ръка и белязани само от моите сълзи. Пиша ги в деня, който бележи поредната ни, неотпразнувана годишнина. Понякога ми се приисква да ги прочета, както правеше тя, но ме боли, че тя не ги е виждала. Затова ги държа в ръка, а когато болката стане прекалено непоносима, тръгвам из къщата и гледам картините. Понякога си представям, че Рут е при мен, както дойде сега в колата, защото знае, че не мога да живея без нея.
— Можеш да живееш без мен — казва ми Рут.
Навън вятърът е стихнал и мракът не изглежда толкова непрогледен. Има луна, отбелязвам наум, и внезапно осъзнавам, че небето се е прочистило. До утре вечер, ако съм жив, времето ще започне да се подобрява, а във вторник снегът ще се стопи. Тази мисъл ме обнадеждава за миг, но надеждата се стопява бързо, както се е породила. Няма да оживея дотогава.
Изнемогвам. Трудно ми е дори да гледам Рут. Вие ми се свят, искам да се опра на ръката й, но знам, че е невъзможно. Опитвам се да си припомня усещането за допира й, но не успявам.
— Слушаш ли ме? — пита тя.
Затварям очи, за да спра въртопа, но той се усилва и зад клепачите ми експлодират цветни спирали.