— Да — прошепвам едва и гласът ми застъргва сухо през вулканичната пепел на гърлото ми.
Жаждата ме сграбчва в отмъстителните си лапи. По-жестока отпреди. Безкрайно жестока. Не съм пил вода цял ден и жаждата ме поглъща, все по-силна с всяко вдишване.
— Бутилката е тук — казва ми Рут. — Вероятно е на пода до краката ми.
Гласът й е мек и напевен и аз се вкопчвам в мелодията му, за да не мисля за очевидното.
— Откъде знаеш?
— Не знам със сигурност. Но къде другаде да е? Не е на седалката.
Права е, казвам си. Сигурно е на пода, но няма как да я стигна.
— Все едно — отронвам отчаяно.
— Не е все едно! Намери начин да я вземеш!
— Не мога. Нямам сили.
Тя обмисля думите ми. Струва ми се, че я чувам как диша, но след миг разбирам, че свистенето излита от моята уста. В гърлото ми пак се надига буца.
— Помниш ли торнадото? — прозвучава ненадейно гласът на Рут.
Нещо в тона й ме насърчава да се съсредоточа. Напрягам се. Торнадото. Отначало не се сещам, но постепенно споменът придобива образ и смисъл.
Бях се върнал у дома след работа. Внезапно небето посивя зловещо. Рут излезе навън да се огледа. Спомням си как я сграбчих за ръката и я поведох към банята във вътрешността на къщата. Тя за пръв път преживяваше торнадо. Къщата ни остана непокътната, но едно дърво на улицата рухна и смачка колата на съседите.
— Беше през 1975 — казвам. — През април.
— Да — кимва Рут. — Тогава беше. Не се изненадвам, че помниш. Винаги помниш времето, дори да е било отдавна.
— Помня, защото се уплаших.
— Но и сега помниш времето?
— Гледам метеорологичния канал.
— Добре правиш. Излъчват интересни и поучителни предавания.
— Защо ми говориш за това?
— Защото трябва да си спомниш нещо — отвръща настоятелно тя.
Не разбирам какво иска да каже и съм толкова изтощен, че всъщност ми е безразлично. От устата ми пак се изтръгва мъчително свистене и аз затварям очи и се понасям над море с черни вълни. Към далечен хоризонт. Далеч от тук, далеч от нея.
— Скоро гледа нещо интересно! — извиква тя.
Аз продължавам да се нося. Извън колата. Летя под луната и под звездите. Нощта се прояснява, вятърът е стихнал съвсем, а аз съм толкова изморен, че искам да заспя завинаги. Крайниците ми се отпускат безпомощно.
— Айра! — изкрещява уплашено Рут. — Спомни си! Гледа го по канала за времето!
Гласът й долита отдалеч, като ехо:
— Един мъж в Швеция! Нямал нито вода, нито храна!
Едва долавям думите й, но бавно проумявам смисъла им и споменът — като торнадото — лека-полека добива по-ясни очертания. Северният полярен кръг. Шейсет и четири дни.
— Оцелял е! — Тя отпуска ръка върху крака ми.
Вече не се нося в пространството. Отварям очи и се връщам в колата.
Погребан в колата под снега. Без вода и храна.
Без вода…
Без вода…
Рут се привежда към мен — толкова близо, че долавям деликатното ухание на роза от парфюма й.
— Да, Айра — казва със сериозно изражение. — Нямал вода. Как е оцелял тогава? Спомни си!
Примигвам и усещам очите си люспести като на влечуго.
— Сняг — прошепвам. — Ял сняг.
Тя ме поглежда право в очите, сякаш ме предизвиква да отклоня поглед.
— И тук има сняг — казва. — Върху стъклото на колата.
При тези думи нещо трепва у мен въпреки изнемогата. Сещам се за акумулатора, спомням си смътно, че чистачките работеха след инцидента. Помня как го включих и изключих и макар да се страхувам от движението, помръдвам леко лявата си ръка. Отпускам я върху крака си, а после я повдигам. Усилието ми се струва нечовешко и спирам за миг да си поема дъх. Но Рут е права. Водата е близо. Протягам пръст към бутона. Не знам дали акумулаторът ще задвижи стъклото. Страхувам се, че няма, но нещо първично ме кара да опитам. Повтарям си, че неотдавна акумулаторът задвижи чистачките. След произшествието. Пръстът ми най-сетне достига бутона и го натиска.
Като по чудо в колата нахлува режещ студ. Пронизва ме до кости, а върху опакото на дланта ми тупва купчинка сняг. Лошото е, че съм обърнат на другата страна. Трябва да вдигна глава. Задачата ми изглежда непреодолима, но водата ме зове и е невъзможно да не откликна на призива й.
Надигам глава и лакътят, рамото и ключицата ми експлодират. Виждам само белота, а после — само чернота, но не се предавам. Лицето ми е вдървено и подуто и за миг си казвам, че няма да успея. Искам да оброня отново глава. Искам болката да стихне. Лявата ми ръка обаче вече се насочва към мен. Снегът се топи и аз чувствам струйката вода върху кожата си. Ръката ми не спира да се движи.