Стена, точно когато съм готов да се откажа, ръката ми среща устните. Снегът е влажен и прекрасен; устните ми се съживяват. Усещам влагата върху езика си — студена, остра и божествена. Капка след капка се стичат в гърлото ми. Чудото ме окуражава и аз се пресягам за втора шепа сняг. Поглъщам още вода и игличките изчезват. Гърлото ми внезапно се подмладява като Рут и дори не усещам студа в колата. Гребвам една шепа сняг, после още една и изнемогата отпуска хватката си. Умората и слабостта сега са поносими. Поглеждам към Рут и я виждам ясно. Тя е на трийсет — възрастта, когато беше най-красива — и сияе.
— Благодаря — казвам й.
— Няма за какво да ми благодариш — свива рамене тя. — Но вдигни стъклото. Ще стане твърде студено.
Правя, каквото ми казва, без да откъсвам очи от нейните.
— Обичам те, Рут — отронвам с дрезгав глас.
— Знам — отговаря ми нежно тя. — Затова дойдох.
Водата ме възстановява — нещо, което ми се струваше невъзможно само допреди минути. Имам предвид, че прояснява разсъдъка ми. Тялото ми е развалина и се страхувам да помръдна, но Рут изглежда успокоена. Седи тихо, вслушана в брътвежа на мислите ми. Най-често си задавам въпроса дали някой ще ме намери.
Все пак в този свят аз вече съм станал почти невидим. Дори когато пълнех резервоара на бензиностанцията — след което се изгубих — жената на касата гледаше през мен към млад мъж в джинси. Станал съм това, от което младите се страхуват — поредният член на безименната старческа армия, немощен мъж, неспособен да предложи нищо на света.
Дните ми се състоят от незначителни моменти и още по-незначителни радости. Ям, спя и мисля за Рут. Обикалям из къщата и гледам картините, а сутрин храня гълъбите, които се събират в задния ми двор. Съседът ми недоволства. Мисли птиците за напаст, разнасяща болести. Възможно е да е прав донякъде, но той отсече великолепния явор между дворовете ни просто защото му омръзна да събира листата, така че не се доверявам на преценката му. Както и да е… харесвам птиците. Приятно ми е гальовното им гукане и обичам да наблюдавам как главите им сноват нагоре-надолу, докато търсят семената, които им разпръсквам.
Знам, че повечето хора ме смятат за отшелник. Така ме описа журналистката. Внушенията на тази дума не ми допадат, но има някаква истина в написаното за мен. От години съм вдовец, нямам деца и доколкото знам, нямам живи роднини. Приятелите ми, ако не броим адвоката ми Хауи Сандърс, отдавна са покойници, а след медийната буря, развихрена от статията в „Ню Йоркър“, рядко излизам от къщи. Така ми е по-лесно, но често се питам дали изобщо трябваше да разговарям с журналистката. Вероятно не, но когато Джанис, Джанет или както там се казваше, се появи изневиделица пред вратата, тъмната й коса и интелигентните й очи ми напомниха за Рут и преди да се усетя, тя се озова в дневната. Тръгна си след шест часа. Още недоумявам как е разбрала за колекцията. Сигурно от някой търговец на картини от Севера — те са по-бъбриви от ученички — но не я вини за това, което последва. Тя си вършеше работата, а вместо да я подканя да си върви, аз отговорих на въпросите и й позволих да снима. После си тръгна, а аз забравих, че изобщо е идвала. Няколко месеца по-късно младеж с писклив глас, представил се като проверител на данни за списанието, ми се обади да свери фактите. Най-наивно му отговорих на въпросите и след няколко седмици получих по пощата малък пакет. Журналистката любезно ми бе изпратила броя, в който бяха публикували статията за мен. Написаното, естествено, ме вбеси. Изхвърлих я, след като я прочетох, но след като гневът ми се поуталожи, я извадих от кошчето за отпадъци и я прочетох още веднъж. Хвърляйки поглед назад, проумях, че тя не е виновна, загдето не е разбрала какво се опитвам да й кажа. За нея най-важното в историята беше колекцията.
Това се случи преди шест години и преобърна живота ми. Сложих решетки на прозорците и заградих двора. Инсталирах охранителна система, а полицаите започнаха да минават край къщата ми поне два пъти дневно. Заляха ме с телефонни обаждания. Репортери, продуценти, сценарист, който ми обеща да филмира историята. Трима-четирима адвокати. Двама, представящи се за мои роднини, далечни братовчеди на Рут. Непознати, търсещи сполука и подаяния. Накрая изключих телефона, защото всички, включително журналистката, мислеха за изкуството само в парични измерения.