Никой не разбираше колко нищожна е ролята на парите; никому не хрумваше, че важни са единствено спомените. Рут имаше писмата ми, аз имах картините и спомените. Когато гледам картините на Де Кунинг, на Раушенберг и на Уорхол, аз си спомням как Рут ме държеше за ръката край езерото. Застана ли пред картината на Джаксън Полък, си спомням първото ни пътуване до Ню Йорк през 1950. По средата на престоя ни решихме да се поразходим из Спрингс — селце близо до Ийст Хемптън на Лонг Айлънд. Беше прекрасен летен ден, Рут носеше жълта рокля. Беше двайсет и осем годишна и се разхубавяваше с всеки изминал ден — нещо, което Полък не пропусна да забележи. Убеден съм, че именно нейното изящество го подтикна да покани двама непознати в студиото си. То обяснява и защо в крайна сметка позволи на Рут да купи картина, която току-що бе завършил — нещо, което рядко правеше след това. По-късно същия следобед, на път към града, с Рут спряхме в малко кафене в Уотър Мил — очарователно място с издраскани дървени подове и огрени от слънцето прозорци. Собственикът ни настани на нестабилна дървена маса. Рут поръча бяло вино — сладко и леко. Двамата отпивахме от чашите и съзерцавахме пролива. Подухваше лек ветрец, денят бе топъл и щом забележехме някоя лодка, ние се питахме гласно накъде ли плава.
До картината на Полък виси картина на Джаспър Джоунс. Купихме я през 1952 — лятото, през което косата на Рут бе най-дълга. Първите едва видими бръчици личаха в ъгълчетата на очите й и придаваха женствена зрялост на лицето й. Сутринта се бяхме изкачили на Емпайър Стейт Билдинг, а по-късно в тихата хотелска стая се любихме часове. След това тя заспа в прегръдката ми. Аз не можах да заспя. Наблюдавах как гърдите й се повдигат леко, усещах топлината й, гледах косите й, разпилени върху възглавницата. Лежах в сумрака и се питах има ли по-щастлив мъж от мен.
Затова обикалям къщата късно нощем; затова колекцията ни е непокътната. Затова не съм продал нито една картина. Как бих могъл? Багрите пазят спомените ми за Рут; всяка картина ми напомня ден от живота ми с нея. Няма по-ценно нещо за мен. Само те са ми останали от съпругата, която обичах повече от самия живот, и аз ще продължавам да гледам и да си спомням.
Преди да си отиде, Рут понякога ме придружаваше при тези среднощни скиталчества, защото и тя обичаше да се връща назад във времето. И тя обичаше да разказва тези истории, макар да не съзнаваше, че тя е главната героиня в тях. Обикаляхме от стая в стая и се наслаждавахме на съживеното минало.
Бракът ми внесе безгранично щастие в живота ми, но напоследък той е изпълнен единствено с тъга. Разбирам, че любовта и скръбта вървят ръка за ръка, защото едното произтича от другото, но се питам дали цената е справедлива. Мисля си, че човек трябва да умира както е живял; в последните му мигове трябва да го заобикалят и утешават онези, които винаги е обичал.
Аз обаче знам, че последните ми мигове ще бъдат самотни.
18.
София
Следващите седмици бяха приказно време, през което почти всичко вдъхваше у София вяра, че по-прекрасни мигове е невъзможно да съществуват.
Лекциите я вдъхновяваха, оценките й бяха отлични и макар от Денвърския музей за изкуство да не й се обадиха, съветникът й я препоръча за стаж в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. По време на коледната ваканция щеше да се яви на интервю. Работата не беше платена и вероятно щеше да се наложи да пътува дотам от дома на родителите си, но дори в най-смелите си мечти не бе допускала, че ще й се предостави такъв шанс.
През оскъдното време, което прекарваше в пансиона, бе забелязала колко възторжена изглежда Марша — както винаги, когато набелязваше някого. Настроението й никога не помръкваше, макар да отричаше, че причината е по-специален екземпляр от силния пол. Мери-Кейт от своя страна бе ограничила значително отговорностите на София в клуба. Освен да присъства на задължителните събрания, тя бе освободена от каквито и да било задължения. Това вероятно се обясняваше с нехайното й отношение, но й беше все едно. Най-хубавото бе, че не се натъкваше на Брайън в кампуса. Той не й пишеше съобщения и не се обаждаше, улеснявайки я да забрави, че изобщо са имали връзка.
И, разбира се, Люк…
За пръв път чувстваше, че наистина разбира какво означава да обичаш някого. След почивните дни в планината — с изключение на Деня на благодарността, когато тя се прибра у дома при семейството си — прекарваха всяка съботна вечер в ранчото, предимно в прегръдките си. София се наслаждаваше на целувките, на голото му тяло, на твърденията му, че я обожава и не може без нея. В тъмнината тя прокарваше нежно пръст по белезите му, откривайки нови, които не бе забелязала преди. Говореха до среднощ, спирайки само за да се любят. Страстта, която изпитваха един към друг, ги опияняваше, надхвърляйки границите на плътта. В неделя сутрин Люк ставаше тихо от леглото, за да нахрани животните и да провери стадото. Обикновено тя се унасяше отново, а по-късно се събуждаше и го виждаше застанал до леглото с чаша горещо кафе за нея. Често сядаха на верандата или приготвяха закуската заедно. Почти винаги излизаха с конете, яздейки понякога по цял следобед. Острият зимен въздух зачервяваше страните й и ръцете я заболяваха, но в тези моменти тя се чувстваше дотолкова свързана с Люк и с ранчото, че се чудеше защо не ги е открила по-рано.