С наближаването на празниците те се застояваха по-дълго в горичката с коледни дръвчета. Люк ги сечеше, подреждаше ги и ги завързваше, а София попълваше формулярите с поръчките. В свободното време учеше за изпитите.
Люк започна да тренира сериозно и на механичния бик. Понякога тя го наблюдаваше от ремаркето на ръждясал трактор в порутената плевня. Бикът бе поставен върху импровизирана арена от дунапрен, за да пада на меко. Люк обикновено започваше бавно, колкото да раздвижи мускулите си, после увеличаваше скоростта. Бикът се въртеше, накланяше и сменяше рязко посоката, но Люк някак си успяваше да запази равновесие, държейки едната си ръка далеч от тялото. Яздеше по три-четири пъти, после сядаше до нея да си почине. След това пак се качваше на бика и понякога тренировките продължаваха по два часа. Люк никога не се оплакваше, но тя забелязваше колко често се смръщва от болка, когато се изправя или се забързва. В неделните нощи София запалваше свещи в спалнята и го разтриваше да облекчи мускулната му треска.
Рядко оставаха в кампуса, но излизаха да вечерят заедно и ходеха на кино, а веднъж дори посетиха кънтри бар, където слушаха същия оркестър, свирил в нощта на запознанството им. Люк някак си правеше света по-истински, а когато не бяха заедно, мислите й неизбежно се насочваха към него.
През втората седмица на декември застудя и от Канада нахлуха мразовити виелици. За пръв път падна сняг и макар да се стопи още след пладне, сутринта те се насладиха на белоснежната красота на ранчото, преди да отидат в горичката с елхите, където работиха усърдно до следобед.
По-късно, както вече се бе превърнало в традиция, вечеряха с майка му. Докато Люк ремонтираше трактора, Линда показа на София как да пече пайове. Той не бе преувеличил колко вкусни са пайовете на майка му и двете прекараха приятен следобед в кухнята; разговаряха и се смееха с престилки, побелели от брашното.
Времето с Линда припомняше на София родителите й и жертвите, които бяха направили за нея. Наблюдаваше как майка и син се шегуват един с друг и се питаше дали някой ден и нейните отношения с родителите й ще бъдат такива. Момиченцето от спомените им нямаше да го има; надяваше се от сега нататък да я приемат не само като дъщеря, но и като приятел. Ставайки част от живота на Люк, тя се чувстваше по-зряла. Един семестър преди края на колежа вече не се питаше какъв е бил смисълът да учи. Хубавите и лошите моменти, мечтите и битките бяха част от пътуване, довело я до град на име Кинг, където се бе влюбила в каубоя Люк.
— Пак ли? — проплака Марша, кръстоса крака и придърпа широкия си пуловер над коленете. — Дванайсет уикенда в ранчото не ти ли стигат?
— Преувеличаваш — отвърна София, стиснала тубичката с гланц за устни; малката чанта до нея вече беше готова.
— Добре де, но това са последните ни почивни дни преди коледната ваканция. Заминаваме в сряда, а през целия семестър почти не сме се виждали.
— Заедно сме през цялото време — възрази София.
— Не — поклати глава Марша. — Преди бяхме заедно. Сега си в ранчото при него почти всяка събота и неделя. Миналата седмица дори не дойде на коледното тържество. Нашето коледно тържество.
— Знаеш, че не обичам такива сборища.
— Искаш да кажеш, че той не ги обича?
София сви устни. Не желаеше да заема защитна позиция, но долови първите нотки на раздразнение в тона на Марша.
— Решихме го заедно. Той работеше, а аз предпочетох да му помогна.
Приятелката й отметна назад косата си, очевидно ядосана.