— Нашето бъдеще?
— През пролетта ще се дипломирам. Какво ще стане тогава? Когато се върна у дома? Или си намеря работа някъде?
Той се приведе напред, остави чашата си върху масичката и бавно се обърна отново към нея.
— Не мога да предсказвам бъдещето по-добре от теб — отвърна.
— Отбягваш въпроса?
— Не. Просто се опитвам да отговоря честно.
— Но не казваш нищо! — възкликна тя, долавяйки с раздразнение собственото си отчаяние.
— Какво ще кажеш за това? Обичам те. Искам да бъда с теб. Ще намерим начин да сме заедно.
— Наистина ли го вярваш?
— Нямаше да го кажа, ако не вярвам.
— Дори да се наложи да се преместиш в Ню Джърси?
Огънят в камината оставяше в сянка половината му лице.
— Искаш да се преместя в Ню Джърси?
— Какво му е на Ню Джърси?
— Нищо. Казах ти, че съм бил там и ми хареса.
— Но?
За пръв път той сведе очи.
— Не мога да напусна ранчото, докато не се уверя, че мама ще се справи.
Тя разбираше категоричността му, но…
— Искаш да остана тук? — попита го. — След като завърша колежа?
— Не — поклати глава той. — Никога не бих поискал такова нещо.
— Тогава какво ще правим? — повтори тя, без да скрива раздразнението си.
Той опря лакти върху коленете си.
— Не сме първите, сблъскали се с такъв проблем. Смятам, че сме в състояние да намерим изход. Не знам какъв точно и не мога да ти кажа как. Ако заминаваше днес, щях да се тревожа повече. Но имаме шест месеца. Дотогава всичко може да се промени. Да се представя добре в състезанията и да измъкна ранчото от затруднението. Или докато разкопавам някой стълб на оградата, да намеря заровено съкровище. Или да изгубим ранчото и да съм принуден да се преместя. Или ти да си намериш работа някъде наблизо… в Шарлот, да речем. Не знам. — Той се приведе към нея, за да подчертае думите: — Знам със сигурност, че ако и двамата го искаме, ще намерим начин да сме заедно.
Тя разбираше, че друго не би могъл да каже, но въпросът за бъдещето им продължаваше да я тревожи. Не сподели опасенията си. Седна по-близо до него и му позволи да я прегърне. Усети топлината на тялото му, пое си дълбоко дъх и си пожела времето да спре. Или поне да забави ход.
— Добре — прошепна.
Той я целуна по косата и облегна брадичка върху главата й.
— Обичам те, нали знаеш?
— Знам. И аз те обичам.
— Ще ми липсваш.
— И ти на мен.
— Но се радвам, че ще се видиш със семейството си.
— И аз.
— Дали да не дойда в Ню Джърси да те изненадам?
— Съжалявам — произнесе с равен тон тя. — Няма начин.
— Защо?
— Не казвам, че не си добре дошъл в Ню Джърси. Но няма да е изненада. Провали я.
— Е, тогава може да не дойда. Пак ще те изненадам.
— По-добре ела. Родителите ми искат да се запознаят с теб. Никога не са срещали каубой. Сигурно си представят как се разхождаш с огромен револвер и крещиш: „Как я караш, друже?“.
Той се засмя.
— Вероятно ще ги разочаровам.
— Не. Няма да успееш.
Люк се усмихна.
— Какво ще кажеш за новогодишната нощ? Планирала ли си нещо?
— Не знам. Планирала ли съм?
— Вече си.
— Отлично! Но не идвай късно вечерта. Както казах, ще се наложи да се запознаеш с родителите ми.
— Дадено. — Той кимна към ъгъла на стаята. — Ще ми помогнеш ли да украся коледната елха?
— Каква елха?
— Навън е. Донесох я вчера. Малка е и никой няма да я купи, но реших да я сложа тук. За да знаеш какво пропускаш.
Тя се притисна до него.
— Знам какво пропускам.
След час те отстъпиха назад, за да се възхитят на творението си.
— Липсва й нещо — отбеляза Люк и скръсти ръце, вперил поглед в блесналото дърво.
— Какво? — София се протегна да намести една гирлянда.
— Ммм… чакай. Връщам се след минута. Разбрах какво липсва.
Той се скри в спалнята и се върна с кутия, опакована с цветна хартия и завързана с панделка. Сложи я под елхата и застана до София.
— Така е по-добре — констатира със задоволство.
Тя го погледна.
— За мен ли е?
— Да.
— Не е честно. Аз не ти нося нищо.