Наскърбяваха я обаче не само очевидните признаци, че тормозят Даниъл. Когато му преподаваше след училище, тя често чувала червата му да къркорят. Когато го питала, й отговарял, че не е гладен, но накрая признал как понякога не яде дни наред. Първата й мисъл била да се обади на шерифа, но Даниъл я помолил да не го прави — нямало къде другаде да отиде. Затова тя започна да го кани често на вечеря.
След първото му гостуване у дома, той се хранеше с нас по два-три пъти седмично. Когато свикна с нас, свенливостта му се изпари, заменена от любезност. Ръкуваше се с мен и ме наричаше „господин Левинсън“. Не пропускаше да попита как е минал денят ми. Сериозното му поведение ме натъжаваше и впечатляваше, вероятно защото го възприемах като резултат от тежкия му живот. Харесах го обаче от самото начало и постепенно се привързах към него, а Рут го обикна като син.
Знам, че в наши дни се смята за неуместно да се използва тази дума, когато се описват чувствата на учител към ученик. Навярно е била неподходяща и тогава. Ала обичта на Рут бе майчинска, породена от доброта и загриженост, и Даниъл разцъфваше под грижите й. Чувах я как му повтаря, че вярва в него и че когато порасне, може да стане какъвто поиска. Напомняше му, че е способен да промени света, да го направи по-добро място за себе си и за другите, и той, струва ми се, й вярваше. Повече от всичко се стараеше да я радва и престана да лудува в час. Учеше усърдно и изненадваше Рут с лекотата, с която усвояваше уроците. Макар и необразован, той се отличаваше с изключителна интелигентност и до януари четеше не по-зле от съучениците си. През май ги изпревари с почти две години — не само в четенето, но и по останалите предмети. Притежаваше забележителна памет — попиваше като гъба всичко, което научаваше от мен и от Рут.
Сякаш стремейки се да опознае сърцето на Рут, той проявяваше интерес към картините, окачени по стените в дома ни, и тя често му ги показваше. Уловил я за ръката, той слушаше как му ги описва, и очите му се стрелкаха ту към лицето й, ту към платното. Научи имената на всички художници и стиловете им. Така разбрах, че се е привързал към нея, както тя милееше за него. Веднъж Рут ме помоли да ги снимам. Дадох му снимката и той я държа целия следобед. По-късно го видях да се взира благоговейно в нея. Когато Рут го откарваше вкъщи, нито веднъж не забравил да й благодари. А в последния учебен ден, преди да изтича да си играе с приятелите си, й казал, че я обича.
По това време тя вече обмисляше как да попита Даниъл дали иска да остане постоянно при нас. Обсъждахме го и аз нямах нищо против. Казах й, че ще ми бъде приятно момчето да живее у дома. В края на учебната година обаче Рут все още се чудеше как да повдигне темата пред него. Не беше сигурна дали Даниъл ще се съгласи и иска ли изобщо такова нещо, не знаеше и как ще реагира доведеният му брат. Нямаше гаранция, че властите ще ни позволят, и поради всички тези причини тя не каза нищо на Даниъл през последния учебен ден. Реши да отложи въпроса, докато се върнем от лятната ваканция. По време на пътуването обаче често говорехме за Даниъл. Решихме да направим всичко възможно да го вземем вкъщи. Когато се върнахме в Грийнсбъро обаче, колибата пустееше, очевидно изоставена от седмици. Даниъл не се върна в училището през август. Никой не поиска да препратят документите му на нов адрес. Никой нямаше представа къде е отишъл и какво се е случило със семейството. Учениците и другите учители скоро го забравиха, но Рут плака седмици наред, щом разбра, че той не само е заминал, но навярно никога няма да се върне. Обиколи съседните ферми с надеждата някой да й каже къде е отишло семейството. У дома преглеждаше нетърпеливо пощата, да не би да й е изпратил писмо, и не криеше разочарованието си, когато ден след ден надеждите й не се оправдаваха. Даниъл бе запълнил празнота в живота на Рут, каквато аз бях неспособен да компенсирам, нещо, което липсваше в брака ни. През онази година той бе детето, което Рут винаги бе искала, детето, което аз не можех да й дам.
Иска ми се да ви кажа, че Рут и Даниъл се намериха отново; че по-късно той се свърза с нея дори само за да й разкаже как живее. Тя се тревожеше за него години наред, но с течение на времето споменаваше все по-рядко името му, докато накрая спря изобщо да говори за него. Знам обаче, че никога не го забрави и частица от нея продължаваше да го търси. Оглеждаше се за Даниъл, когато пътувахме по тихите провинциални пътища, виещи се край порутени ферми; надяваше се да го види, когато се връщаше в училище след лятото, прекарано в далечни ателиета и галерии. Веднъж й се стори, че го зърва на улицата на Грийнсбъро в Деня на ветерана, ала докато си проправим път през тълпата, той вече бе изчезнал, ако изобщо е бил там.