След Даниъл у дома не дойде нито един ученик.
Въздухът в колата е вледеняващ — следствие от отварянето на прозореца преди малко. По таблото блещука скреж и издишам ли, пред устните ми се образува облаче. Вече не съм жаден, но гърлото и стомахът ми студенеят от снега. Студът е вътре и вън, навсякъде, и аз не мога да спра да треперя.
До мен Рут се взира през стъклото и аз осъзнавам, че небето е осеяно със звезди. Лунното сияние посребрява дърветата. Разбирам, че най-лошото е отминало. Тази нощ снегът върху колата ще хване коричка, защото ще замръзне, но утре или на следващия ден ще се стопли и светът ще се отърси от бялата прегръдка на зимата.
Това е и добре, и зле. Снегът ще се стопи и колата ми ще се вижда от шосето, но снегът ми е необходим, за да оцелея, а след ден-два от него няма да е останало нищо.
— Не се безпокой за утре от днес — рече ми Рут.
— Лесно ти е да го кажеш — отвръщам кисело. — Аз съм в беда.
— Да — кима спокойно тя. — Но сам си виновен. Не бива да шофираш.
— Пак ли подхващаме тази тема?
Тя ми се усмихва сухо. Сега е на четирийсет и косата й е подстригана късо. Роклята й е със семпла кройка, в любимите й светлочервени нюанси, с големи копчета и елегантни джобове. Като всички жени през шейсетте Рут харесваше Джаклин Кенеди.
— Ти я повдигна.
— Търсех съчувствие.
— Оплакваш се. Остаряваш и все по-често ти е криво. Оплака се как съседът отсякъл дървото. И как момичето в бензиностанцията те сметнало за невидим.
— Не се оплаквам. Просто отбелязвам фактите. Има разлика.
— Не бива да се оплакваш. Не е красиво.
— Десетки години ме делят от красотата.
— Не — възразява тя. — Грешиш. Сърцето ти е красиво, а очите ти са благи. Ти си добър и почтен човек. Това е достатъчно, за да останеш винаги красив.
— Флиртуваш ли с мен?
Тя повдига вежди.
— Не знам. Как мислиш?
Мисля, че флиртува. И за пръв път след инцидента, макар и само за миг, наистина усещам топлина.
Странно е как криволичи животът ни. Случайностите, по-късно съчетани със съзнателни решения, действия и надежди, понякога създават бъдеще, което изглежда предопределено. Такъв момент бе срещата ми с Рут. Не излъгах, когато казах на Рут как в същия миг почувствах, че ще ми стане съпруга.
Знам от опит обаче, колко е жестока съдбата и как дори надеждата невинаги е достатъчна. Рут го осъзна, щом Даниъл влезе в живота ни. Тогава тя бе на четирийсет, а аз — още по-възрастен. Това бе още една причина да плаче толкова след заминаването на Даниъл. По онова време социалните нагласи бяха различни и двамата разбирахме, че е твърде късно да осиновим дете. Когато Даниъл изчезна, аз по неволя стигнах до заключението, че съдбата съзаклятничи срещу Рут окончателно и за последно.
Тя знаеше, че не мога да й дам дете, и въпреки това се омъжи за мен, но таеше надежда, че лекарят греши. Все пак нямаше конкретни доказателства. Признавам, че и аз имах някаква надежда. Но понеже бях толкова дълбоко влюбен в съпругата си, тази мисъл рядко ме измъчваше. През първите години от брака си правехме често любов и макар всеки месец Рут да си припомняше какво е жертвала, омъжвайки се за мен, отначало това не я тревожеше. Според мен тя вярваше във волята, смяташе, че силното й желание да има дете някак си ще осъществи мечтата й. Макар да не изричаше гласно убеждението си, очакваше нашето време да настъпи, затова, мисля, никога не обсъждахме възможността да осиновим дете.
Сгрешихме. Знам го сега, но тогава не го знаех. Петдесетте години дойдоха и отминаха и къщата ни бавно се пълнеше с картини. Рут учителстваше, а аз работех в магазина. Макар да остаряваше, надеждата й не бе угаснала съвсем. После, като дългоочакван отговор на молитва, се появи Даниъл. Той първо й стана ученик, а после и син, за какъвто бе копняла. Когато илюзията рухна, останах само аз. А аз не бях достатъчен.
Следващите няколко години бяха трудни за нас. Тя ме винеше, аз също се обвинявах. Безоблачните небеса на брака ни посивяха буреносно, после почерняха мразовито. Разговаряхме сковано; започнахме да се караме. Понякога ми се струваше, че едва изтърпява да е в стаята с мен. Прекарваше повечето почивни дни в дома на родителите си в Дърам — здравето на баща й се влошаваше — и понякога не си говорехме с дни. Нощем разстоянието, делящо ни в леглото, ми изглеждаше необятно като Тихия океан, океан, който и двамата нямахме сили да преплуваме. Тя не искаше, а аз се страхувах да опитам и продължавахме да се отдалечаваме. Понякога Рут дори се питаше дали иска да остане омъжена за мен, а вечер, след като си легнеше, аз сядах в дневната, копнеейки да съм някой друг — мъж, способен да й даде желаното.