Ала не можех. Бях съсипан. Войната ми бе отнела единственото, което Рут искаше. Тъгувах за нея и се гневях на себе си. Случващото се помежду ни ми се струваше непоносимо. Бях готов да дам живота си, за да бъде отново щастлива, но не знаех как. Докато щурците огласяха с песента си топлите есенни нощи, аз закривах лице с длани и плачех, плачех, плачех.
— Не бих те напуснала за нищо на света — уверява ме Рут. — Съжалявам, че те накарах да се тревожиш.
Думите й са изпълнени с разкаяние.
— Но си го мислеше.
— Да — признава тя, — но не както смяташ. Не беше сериозно. Всички омъжени жени понякога си мислят такива неща. Мъжете също.
— Аз не съм си го помислял никога.
— Знам — казва тя. — Но ти си различен. — Усмихва се, взема ръката ми и погалва възлите и костите. — Веднъж те видях… В дневната.
— Знам.
— Помниш ли какво стана после?
— Дойде и ме прегърна.
— За пръв път те виждах да плачеш от онази нощ в парка, след войната — казва тя. — Уплаших се много. Не знаех какво те е натъжило.
— Плачех, защото се чувствах безпомощен. Не знаех какво да направя, за да бъдеш отново щастлива.
— Нищо не можеше да направиш.
— Беше ми толкова… ядосана.
— Бях тъжна — поправя ме тя. — Има разлика.
— Важното е, че не беше щастлива с мен.
Тя стисва ръката ми; усещам колко е гладка кожата й.
— Умен мъж си, Айра, но понякога ми се струва, че не разбираш жените.
Знам, че е права.
— Бях сломена, когато Даниъл си замина. Исках да стане част от живота ни. Да, бях тъжна, че нямаме деца. Но тъгувах и че съм на четирийсет, колкото и безсмислено да ти изглежда. Трийсетте не ме разтревожиха. Тогава за пръв път в живота си се почувствах пораснала. За жените обаче настъпването на четирийсетте невинаги е лесно. На рождения си ден мислех как вече съм преполовила живота си. Поглеждах в огледалото и не виждах млада жена. Суета е, разбирам, но ме притесняваше. Родителите ми също остаряваха. Затова им гостувах толкова често. Татко се бе пенсионирал, но не беше добре. На мама й беше трудно да се грижи за него. С други думи, нямаше лесен начин да ми помогнеш. Дори Даниъл да бе останал при нас, пак щяха да бъдат трудни години.
Дали? И преди ми е казвала това, но понякога се съмнявам, че е съвсем честна.
— Прегръдката ти онази вечер значеше много за мен.
— Какво друго бих могла да направя?
— Да ми обърнеш гръб и да се върнеш в спалнята.
— Никога не бих постъпила така. Заболя ме, като те видях да плачеш.
— Пресуши сълзите ми с целувки.
— Да.
— А по-късно се прегръщахме в леглото. За пръв път от месеци.
— Да — повтаря тя.
— И отношенията ни започнаха да се подобряват.
— Време беше — казва тя. — Изморих се да тъгувам.
— И знаеше колко много те обичам.
— Да. Винаги съм го знаела.
През 1964 с Рут прекарахме нещо като втори меден месец в Ню Йорк. Не бяхме планирали нищо особено; по-скоро ежедневно ликувахме, че сме загърбили най-лошото. Обикаляхме галериите и пак се смеехме. Мисля, че усмивката й никога не е била толкова заразителна, колкото през това лято. Лятото на Анди Уорхол.
Изкуството му — комерсиално, но и уникално — не ми допадаше. Рисунки на консервени кутии не ме вълнуваха. Не вълнуваха и Рут, но при първата им среща тя остана впечатлена от Анди Уорхол. Мисля, че това е единственият случай, когато силата на нечий характер я подтикна да купи творбите му. Тя усети интуитивно, че Уорхол ще зададе тона на шейсетте, и избра четири оригинални щампи. Творбите на Уорхол вече бяха скъпи — относително, разбира се, особено имайки предвид стойността им сега — и не ни останаха пари. Само след седмица се върнахме в Северна Каролина и наехме бунгало на крайбрежието. Тогава Рут за пръв път облече бански костюм от две части, но го носеше единствено на задната веранда, провесила хавлиени кърпи на парапета, за да не я види някой. След почивката край океана както винаги отидохме в Ашвил. На брега на езерото й прочетох писмото, което й бях написал, и годините продължиха да минават една след друга. Линдън Джонсън стана президент, приеха закона за гражданските права. Войната във Виетнам набираше скорост, а у дома слушахме най-вече за Войната срещу бедността. „Бийтълс“ бяха на гребена на вълната и жените започнаха масово да работят. С Рут следяхме всички събития, но за нас най-важен бе семейният живот. Той протичаше в утъпканото русло — работехме, а през лятото избирахме картини; закусвахме в кухнята, а на вечеря си разказвахме истории. Купихме картини на Виктор Васарли, Арнолд Шмид, Франк Стела и Елсуърт Кели. Харесахме творбите на Джулиан Станчак и Ричард Анушкевич и купихме и техни картини. Няма да забравя с какво изражение Рут избираше всяка от тях.