Горе-долу по това време започнахме да използваме фотоапарата. Дотогава незнайно защо не му обръщахме особено внимание и през дългия си живот попълнихме само четири албума. Но те са ми достатъчни — разгръщам ги и виждам как с Рут остаряваме бавно. Има снимка, която тя направи на петдесетия ми рожден ден през 1970 година, има и нейна снимка от 1972, когато отбелязахме нейния юбилей. През 1973 за пръв път наехме помещение, за да съхраняваме там част от колекцията си, а през 1975 се качихме на „Кралица Елизабет II“ и отплавахме за Англия. Дори след толкова години не исках да летя със самолет. Останахме три дни в Лондон и два в Париж, а после отпътувахме с влак за Виена, където прекарахме следващите две седмици. Завръщането в родния град изпълни Рут и с носталгия, и с болка. Разбирах чувствата й, но почти през цялото време не знаех какво да й кажа.
През 1976 Джими Картър бе избран за президент. Икономиката беше в криза и на бензиностанциите се извиваха дълги опашки. С Рут обаче не се вълнувахме от политиката. Бяхме се влюбили в ново движение в изкуството, наречено лиричен абстракционизъм, чиито предтечи бяха Полък и Ротко. През тази година — годината, когато Рут реши вече да не си боядисва косата — отпразнувахме трийсетия си юбилей. Макар да ми струва цяло състояние и да се наложи да взема заем, аз й подарих единствените две картини, които съм купувал сам — две малки творби на Пикасо от Синия и от Розовия период. Още същата вечер тя ги окачи в спалнята и след като се любихме, ги съзерцавахме часове наред.
През 1977 бизнесът в магазина бе в застой и в свободното си време аз започнах да строя къщи за птици. Този период не продължи дълго — може би три-четири години — и макар да използвах готови комплекти, бях много несръчен. Отказах се точно когато започна ерата на Рейгън. По новините ни информираха, че дълговете не са проблем, но аз изплатих заема, с който бях купил картините на Пикасо. Рут си навехна глезена и цял месец се придвижва с патерици. През 1985 продадох магазина и се пенсионирах; през 1987 Рут също напусна училището. Организираха й тържествено изпращане. Докато работеше, три пъти бе печелила приза „Учител на годината“. През това време косата ми първо се прошари, а после побеля и оредя съвсем. Бръчките по лицето ми станаха по-дълбоки и двамата осъзнахме, че без очила почти не виждаме. През 1990 навърших седемдесет, а през 1996 — на петдесетгодишния ни юбилей — подарих на Рут най-дългото писмо. Тя го прочете на глас и докато четеше, установих, че едва я чувам. Две седмици по-късно ми предписаха слухов апарат. Приех го спокойно.
Време беше. Остарявах. С Рут никога не преживяхме такава криза, каквато ни връхлетя след изчезването на Даниъл, но животът ни невинаги беше лесен. Баща й почина през 1966, а две години по-късно удар отнесе майка й в гроба. През 1970 Рут напипа бучка в гърдата си и докато направят биопсията и открият, че е доброкачествена, тя се страхуваше да не би да се е разболяла от рак. Родителите ми починаха един след друг в края на осемдесетте и с Рут осъзнахме, че сме последните от двете ни семейства.
Не мога да предвиждам бъдещето, но кой ли може? Не знам какви са били очакванията ми за годините, които ни оставаха. Предполагах, че ще продължим да живеем както досега, защото друг живот не познавах. Навярно щяхме да пътуваме по-малко — пътуването и ходенето вече ни затрудняваха — но иначе нищо нямаше да се промени. Нямахме деца и внуци, на които да гостуваме, не се налагаше да пътуваме в чужбина. Рут посвещаваше повече време на градината, а аз започнах да храня гълъбите. Пиехме витамини, но нямахме особен апетит. Хвърляйки поглед назад, си давам сметка, че сигурно трябваше да обърна по-сериозно внимание на факта, че на златната ни сватба Рут вече бе надживяла родителите си. Страхувах се обаче да мисля за това. Не можех да си представя, а и не исках, да живея без нея, но Бог имаше други планове. През 1998 Рут получи инсулт, който засегна лявата половина на тялото й. Можеше да се придвижва из къщата, но колекционерството ни приключи и повече не купихме нито една картина. Две години по-късно през една студена пролетна сутрин седяхме в кухнята и разговаряхме. Тя замълча по средата на изречението и не успя да го довърши — разбрах, че е получила втори удар. Остана три дни в болницата да й направят изследвания. Върна се у дома, но никога вече не проведохме разговор, в който думите се леят свободно. Лявата страна на лицето й се обездвижи още повече и тя започна да забравя дори най-простите думи. Това притесняваше Рут, но не и мен — за мен тя беше красива както в деня, когато я видях за пръв път. Аз обаче определено не бях някогашният мъж. Лицето ми беше сбръчкано и изпито. Погледнех ли се в огледалото, размерът на ушите ми винаги ме удивляваше. Заживяхме още по-непретенциозно — дните се нижеха един след друг. Сутрин аз приготвях закуската, хранехме се заедно и прелиствахме вестниците. След закуска сядахме в двора и хранехме гълъбите. По пладне подремвахме, а после четяхме, слушахме музика или отивахме до бакалницата. Веднъж седмично я откарвах във фризьорския салон, където измиваха косата й и оформяха прическата й — знаех, че така ще се почувства щастлива. С наближаването на август часове наред съчинявах писмото за нея. После заминахме с колата за Блек Маунтин, където отбелязахме поредния си юбилей край езерото. Както винаги Рут прочете думите, които бях написал.