Приключенските ни времена бяха отминали отдавна, но на мен ми стигаше, че най-дългото ни пътешествие продължава. Когато си лягахме, аз прегръщах Рут, благодарен, че животът ме е благословил с тази жена. Молех се егоистично да умра пръв, защото дори тогава предусещах неизбежното.
През пролетта на 2002, седмица след като азалиите в двора цъфнаха, прекарахме сутринта както обикновено, а следобед решихме в петък да вечеряме навън. Рядко го правехме, но и двамата бяхме в настроение и помня как се обадих в ресторанта да резервирам места. Надвечер се разходихме. Не дълго — до близката пресечка и обратно. Беше студено, но Рут сякаш не забелязваше. Поговорихме кратко с един от съседите си — не с гневния мъж, който отсече дървото — върнахме се у дома и се подготвихме да завършим както обикновено деня. Рут не ми спомена да я мъчи главоболие, но преди вечеря бавно тръгна към спалнята. Аз седях на фотьойла и четях; явно съм задрямал за няколко минути. Когато се събудих, Рут не се беше върнала. Извиках я, но не ми отговори. Станах, тръгнах по коридора и пак я извиках. Видях я паднала до леглото и сърцето ми подскочи в гърдите. Веднага разбрах, че пак е получила удар. Този път обаче беше по-лошо и докато дишах в устата й, опитвайки се да върна живота в нея, душата ми се вледеняваше.
Парамедиците пристигнаха след няколко минути. Чух ги първо да чукат, а после да блъскат по вратата. Аз прегръщах Рут и не исках да я пусна. Те влязоха и аз им извиках. Втурнаха се в спалнята и видяха старец, прегърнал жената, която винаги е обичал.
Заговориха ми ласкаво, единият ми помогна да се изправя, а другият прегледа Рут. Умолявах ги да й помогнат, мъчейки се да изтръгна обещание, че тя ще се възстанови. Сложиха й кислородна маска, сложиха я на носилка и ми позволиха да седна в линейката, която потегли бързо към болницата.
Лекарят дойде в чакалнята и ме поведе по коридора. Плочките бяха сиви, очите ме боляха от флуоресцентните лампи. Попитах добре ли е съпругата ми и кога ще ми позволят да я видя. Той не ми отговори. Въведе ме в празна болнична стая и затвори вратата. Изражението му беше сериозно и когато сведе поглед, разбрах какво ще каже.
— Съжалявам, господин Левинсън, но не можехме да направим нищо…
При тези думи аз сграбчих таблата на леглото до мен, за да не падна. Лекарят продължаваше да говори, но стаята сякаш се смали и накрая виждах само лицето му като през телескоп. Гласът му звучеше пискливо и неразбираемо, но това нямаше значение. Изражението му казваше всичко — бях закъснял. Рут, моята любима Рут, бе умряла на пода, докато аз дремех в съседната стая.
Не помня как съм си тръгнал от болницата. Следващите няколко дни също са обвити в мъгла. Адвокатът ми, Хауи Сандърс, скъп семеен приятел, ми помогна да организирам погребението — скромна, тиха церемония. После запалиха свещите, подредиха възглавници по подовете из цялата къща и аз потънах в траур. Хората идваха и си отиваха — съседи, включително мъжа, отсякъл дървото, клиенти от магазина, трима собственици на галерии от Ню Йорк, шестима художници. Жените от синагогата идваха всеки ден да чистят и да готвят. И всеки ден аз си повтарях, че искам да се събудя от кошмара, в който се е превърнал животът ми.