Постепенно хората спряха да идват. Накрая не остана никой. Никой, на когото да се обадя, никой, с когото да поговоря. Къщата потъна в тишина. Не знаех как да живея, а времето се забави безмилостно. Дните пълзяха едва-едва. Не успявах да се съсредоточа. Прочитах вестника и не помнех нищо. Седях часове наред, преди да усетя, че радиото е включено. Дори птиците не ме радваха. Взирах се в тях и си мислех, че Рут трябваше да седи до мен и ръцете ни да се докосват, когато бъркаме в торбичката със семена.
Всичко бе изгубило смисъл, а и аз не исках да търся смисъл. Дните ми изтичаха в тиха агония. Вечерите бяха още по-тежки. Късно нощем лежах в леглото, неспособен да заспя, и усещах как сълзите овлажняват лицето ми. Бършех очи и отново и отново се стъписвах от необратимостта на нейната липса.
21.
Люк
Пак се връщаше към Биг Агли Критър. Към ездата, отстранила го осемнайсет месеца от арената и изпълнила нощите му с кошмари. Беше разказал на София за злополучния инцидент.
Но не й каза всичко. След като майка му си тръгна, Люк се облегна на механичния бик в плевнята, припомняйки си миналото, което упорито се опитваше да забрави.
Едва след осем дни разбра какво се е случило. Знаеше, че е пострадал и след известно насърчение си спомни смътно ездата, но нямаше представа колко близо е бил до смъртта — как, освен че е раздробил черепа му, бикът е прекършил първия му гръбначен прешлен и мозъкът му се е напълнил с кръв.
Не каза на София, че не наместиха костите на лицето му почти цял месец, защото се страхуваха да не му причинят допълнително увреждане. Не спомена как лекарите му обясниха, че никога няма да се възстанови напълно от травмата на главата и че в черепа му има малка титанова пластина. Предупредиха го, че още един подобен удар по главата — със или без каска — най-вероятно ще го убие. Пластината, присадена в разбития му череп, била твърде близо до мозъчния ствол, за да го предпазва.
След тази първа среща с лекарите той почти не им задаваше въпроси. Зарече се да не язди повече и съобщи решението си на всички. Родеото щеше да му липсва и сигурно винаги щеше да се пита какво ли е усещането да спечелиш шампионата, но не беше самоубиец, а и смяташе, че има достатъчно спестявания в банката.
Имаше, но не бяха достатъчно. Майка му ипотекира ранчото, за да покрие чудовищните му медицински разходи. Повтаряше му как съдбата на ранчото не я вълнува, но той знаеше, че не е така. Ранчото бе нейният живот и всичко, което правеше след инцидента, го потвърждаваше. През изминалата година работеше до пълно изтощение, за да предотврати неизбежното. Каквото и да говореше, той знаеше истината.
Би могъл да спаси ранчото. Не, не можеше да спечели достатъчно през следващата година — и даже през следващите три години — за да изплати заема, но бе добър ездач и щеше да успее да изплати вноските, дори да участва само в малкия турнир. Възхищаваше го предприемчивостта на майка му — идеите й за коледните дръвчета, тиквите, увеличаването на стадото — но и двамата разбираха, че това не е достатъчно.
Какво му оставаше тогава? Или трябваше да се преструва, че всичко ще се подреди от само себе си — което беше невъзможно — или се налагаше да намери начин да разреши проблема. А единственият начин да разреши проблема бе да язди добре.
Дори добрата езда обаче можеше да го обрече на смърт.
Люк разбираше риска. Затова ръцете му трепереха всеки път, когато се подготвяше да язди. Не защото бе изгубил форма, или понеже страдаше от сценична треска. Яхнеше ли бика, се питаше дали това не е последната му езда.
Не бе възможно да се състезава с такива страхове. Но, разбира се, залогът оправдаваше риска. Ранчото. Майка му. Не искаше тя да изгуби ранчото заради него.
Люк поклати глава. Не биваше да мисли за това. И бездруго едва събираше увереност, за да издържи — и да побеждава — през следващия сезон. За нищо на света не трябваше да си казва, че няма да успее да язди.
Или че ще умре…
Не излъга лекарите, че е готов да се откаже. Знаеше какво причинява ездата — виждаше как лицето на баща му се сгърчва от болка и колко му е трудно да раздвижи тялото си сутрин. Същите болки измъчваха и него. Тренираше упорито и всеотдайно, но не стигна до върха. Преди осемнайсет месеца прие спокойно този факт.