Пред прага го присви стомахът и той се сгърчи надве. Зави му се свят и повърна само веднъж, но се притесни. Беше повръщал след мозъчни сътресения и предположи, че пак се е случило същото. Не бе необходимо да ходи на лекар. Знаеше какво ще го посъветват — да не тренира поне една седмица.
Или по-точно щяха да го предупредят да спре да язди…
Беше се измъкнал на косъм наистина, но бе оцелял. Няколко дни щеше да почива, независимо че сезонът наближаваше. Докато куцукаше към къщата си, се опита да погледне от добрата страна на случилото се. Досега тренираше усърдно и отдихът щеше да му се отрази добре. Подновеше ли тренировките, сигурно щеше да се чувства по-силен от всякога. Стремеше се да си вдъхва увереност, но страхът не го напускаше.
А и какво щеше да каже на София?
Два дни по-късно още не знаеше отговора. Видяха се в „Уейк“ и докато се разхождаха из кампуса вечерта, той не свали шапката си, за да не забележи София подутината на челото му. Подвоуми се дали да не й разкаже за инцидента, но се страхуваше от въпросите й. Въпроси, които бе принуден да отклонява. Когато тя го попита защо е толкова мълчалив, той се оправда с умората от работата в ранчото — което не беше лъжа, защото майка му бе решила да разпродаде кравите преди турнирите по езда на бикове и от сутрин до вечер товареха животните в камиони.
София обаче го познаваше твърде добре, за да знае, че й спестява истината. В събота тя дойде в ранчото, надянала дебело яке и шапката, която й подари, и през цялото време го наблюдаваше изпитателно, докато подготвяха конете. Тръгнаха по същия път както през първия им ден заедно. Прекосиха гората и се насочиха към реката. Отначало тя мълчеше, но после се обърна към него и изрече:
— Стига толкова! Искам да знам какво те тревожи. От една седмица си отнесен…
— Съжалявам — каза той. — Изморен съм.
Яркото слънце забиваше остри стрели в главата му, засилвайки главоболието, което го измъчваше откакто падна от механичния бик.
— Виждала съм те изморен и преди. Нещо друго е, но не мога да ти помогна, ако не знам какво е.
— Мисля за следващия уикенд. Знаеш, първото състезание през годината и прочее…
— Във Флорида?
— Пенаскола — кимна той.
— Чувала съм, че е красиво там. Имало плажове с бял пясък.
— Вероятно. Не че ще ги видя. Връщам се веднага след състезанието в събота.
Сети се за вчерашната тренировка — първата след инцидента. Мина сравнително добре — равновесието му не беше засегнато — но болката в главата го принуди да прекрати упражненията след четирийсет минути.
— Няма ли да е късно?
— Състезанието е следобед. Ще се върна около два след полунощ.
— Значи ще те видя в неделя?
Той се потупа по бедрото.
— Ако дойдеш тук. Но сигурно ще съм изтощен.
Тя го изгледа с присвити очи.
— Идеята май не те въодушевява особено.
— Искам да те видя. Но не искам да се чувстваш длъжна да идваш.
— Да не би да предпочиташ ти да дойдеш в пансиона?
— Не.
— Или да се срещнем другаде?
— Вечеря с мама, забрави ли?
— Тогава ще дойда тук! — Зачака напрегнато отговор, но той не продума. Обърна се и го погледна. — Какво ти става? Сърдит ли си ми?
Предоставяше му отлична възможност да й разкаже всичко. Опита се да намери думите, но не знаеше как да започне. „Исках да ти кажа, че има опасност да умра, ако продължа да яздя бикове.“
— Не съм сърдит. Просто мисля за предстоящите турнири.
— В момента? — усъмни се тя.
— През цялото време. И до края на сезона. От следващата седмица ще пътувам много.
— Знам. — В гласа й прозвуча необичайна острота. — Каза ми.
— Когато състезанията се провеждат на Запад, понякога няма да се връщам по цяла седмица.
— Искаш да кажеш, че ще се виждаме по-рядко, а когато се виждаме, умът ти ще витае другаде.
— Може би — сви рамене той. — Вероятно.
— Не звучи забавно.
— Какво да направя?
— Ето какво. Опитай се да не мислиш за състезанията отсега. Да се позабавляваме, а? Понеже скоро ще започнеш да пътуваш и няма да се виждаме толкова често. Сигурно днес е последният ни цял ден заедно до края на сезона.
— Не е толкова лесно — поклати глава той.
— Кое?
— Не мога да забравя какво ми предстои — отвърна рязко. — Животът ми не е като твоя — лекции, шляене из кампуса и клюки с Марша. Аз живея в реалния свят. Имам отговорности. — Чу я как ахва, но не смекчи назидателния си тон. — Работата ми е опасна. Изгубил съм форма и се притеснявам, че не успях да тренирам повече през тази седмица. Но през следващата трябва да наваксам на всяка цена. Иначе с мама ще изгубим всичко. Така че няма как да не мисля за това.