Тя примигна, изненадана от тирадата му.
— Леле! Някой е в лошо настроение днес.
— Не съм в лошо настроение — отсече той.
— По-добре да ме беше послъгал.
— Какво трябваше да ти кажа?
За пръв път лицето й се изопна и той усети, че полага усилия да се овладее.
— Можеше да ми кажеш, че искаш да ме видиш в неделя, въпреки че ще си изморен. Можеше да ми кажеш, че ще мислиш за други неща, но да не го приемам лично. Можеше да се извиниш и да кажеш: „Права си, София. Да се забавляваме днес“. Но ти предпочете да ми обясниш, че това, което правиш — в реалния свят — не е като да учиш в колежа.
— Колежът не е реалният свят.
— Смяташ ли, че не знам?
— Защо се ядосваш тогава, че съм го казал?
Тя дръпна поводите и Демон спря.
— Шегуваш ли се? — възкликна. — Защото се държиш като смахнат! Намекваш, че имаш отговорности, а аз нямам. Чуваш ли се изобщо?
— Просто се опитвах да отговоря на въпроса ти.
— Като ме обиждаш?
— Не те обидих.
— Но продължаваш да смяташ, че това, което правиш, е по-важно от това, което правя аз?
— По-важно е.
— За теб и за майка ти! — изкрещя София. — Колкото и да не ти се вярва, аз също държа на семейството си! Родителите ми също са важни за мен! Да се образовам, е важно! И имам отговорности! Желанието ми да успея не е по-нищожно от твоето. И аз имам мечти!
— София…
— Какво? Реши да смениш тона? Е, знаеш ли какво? Не си прави труда! Защото истината е, че дойдох тук, за да съм с теб, а ти ме нападаш!
— Не те нападам — промърмори той.
Но тя не го чуваше.
— Защо го правиш? Защо се държиш така? Какво ти става?
Той не отговори. Не знаеше какво да каже. София го гледаше и чакаше. Накрая поклати разочаровано глава. Опъна юздата и пришпори Демон по обратния път към конюшнята. Люк остана сам сред дърветата, чудейки се защо не събра смелост да й каже истината.
22.
София
— И ти препусна и си тръгна? — попита Марша.
— Не знаех какво друго да направя — отвърна София. Приятелката й седеше на леглото до нея. — Ядосах се, не исках да го виждам.
— Ммм… И аз бих се ядосала — отвърна Марша с прекалено съчувствен тон. — Така де… и двете знаем колко необходими са за съвременното общество специалистите по история на изкуството. Ако това не е сериозна отговорност, здраве му кажи.
София се намръщи.
— Млъкни!
Марша не я чу.
— Особено ако още не са си намерили платена работа.
— Млъкни!
— Шегувам се — побутна я Марша с лакът.
— Е, не ми е до шегички!
— О, стига! Вече се бях примирила, че цял ден ще съм сама. И през нощта.
— Опитвам се да говоря с теб!
— Знам. Липсваха ми разговорите ни. Не сме разговаряли от цяла вечност.
— И няма да разговаряме повече, ако продължаваш в същия дух. Усложняваш положението!
— Какво искаш да направя?
— Искам да ме изслушаш. Да ми помогнеш да проумея какво става.
— Слушам те. Чух всичко, което ми каза.
— И?
— Честно казано, радвам се, че най-после се посдърпахте. Според мен във всяка зряла връзка има спорове. Иначе е меден месец. Все пак човек не знае колко силни са чувствата му, докато не го подложи на изпитание. — Тя й намигна. — Чела съм го някъде.
— Чела си го?
— И е вярно. Преодолеете ли го, ще скрепите отношенията си. А и сексът за сдобряване е страхотен.
София се намръщи.
— Винаги стигаш до секса.
— Невинаги. Но щом става дума за Люк? — Тя се ухили похотливо. — На твое място щях да побързам да се сдобрим. Той е привлекателен мъж.
— Не сменяй темата! Трябва да ми помогнеш!
— Какво мислиш, че правя?
— Опитваш се да ме ядосаш.
Марша я погледна сериозно.
— Знаеш ли? Подозирам, че Люк се притеснява какво ще се случи с вас. Ще пътува през повечето уикенди, а преди да се усетиш, ти ще се дипломираш и ще заминеш нанякъде. Вероятно започва да се подготвя за този момент.