Може би. Звучеше правдоподобно, но…
— Не е само това — поклати глава тя. — Никога не се е държал така. Има нещо друго.
— Всичко ли ми каза?
„Може да изгуби ранчото“. Не го каза на Марша и не смяташе да й го казва. Люк й се довери и тя нямаше да го подведе.
— Иска да язди добре и се чувства напрегнат — обясни на приятелката си.
— Ето го отговора — кимна Марша. — Напрегнат е, а ти му натякваш да не мисли за това. Заел е защитна позиция и си е изпуснал нервите, защото е сметнал, че ти е безразлично какво преживява.
„Може би“ — помисли си София.
— Повярвай ми — продължи Марша. — Сигурно вече съжалява. Обзалагам се, че всеки момент ще ти се обади да се извини.
Не се обади. Нито тази вечер, нито на другия ден, нито на следващия. Във вторник София току поглеждаше телефона да провери дали е написал съобщение. Питаше се дали да не му се обади. Ходеше на лекции и си водеше записки, но почти не помнеше какво са говорили професорите й.
Между лекциите сновеше между сградите и обмисляше думите на Марша. Звучаха смислено, но не успяваше да се отърси от спомена за… какво? Гневът на Люк? Враждебността му? Не беше сигурна дали тълкува правилно поведението му, но определено бе почувствала, че той се опитва да я отблъсне.
Защо досега всичко бе лесно и естествено, а се промени толкова бързо?
Имаше нещо необяснимо. Реши да му се обади и да си изясни положението. По тона на Люк щеше веднага да разбере дали се тревожи излишно, или наистина нещо се е объркало.
Бръкна в чантата си и извади телефона, но преди да набере номера на Люк, погледна към вътрешния двор на университета, където цареше познатото оживление. Студенти с раници, на велосипеди, сновящи напред-назад. Под едно дърво в далечината се бяха усамотили момче и момиче. Обичайна гледка, но нещо в сцената привлече вниманието й и тя се взря в двойката. Те се смееха, доближили глави. Момичето галеше ръката на момчето. Дори отдалеч личеше как помежду им прехвърчат искри. Познаваше и двамата. И несъмнено не ставаше дума за близко приятелство — предположение, потвърдено от целувката им.
София не беше в състояние да откъсне очи от тях. Тялото й се изопна като струна.
Доколкото знаеше, той не беше идвал в пансиона. Не беше чувала да споменават имената им заедно. Нещо почти невъзможно в кампус, където няма тайни. Което означаваше, че двамата криеха връзката си — не само от нея, но и от всички.
Невероятно! Марша и Брайън!
Съквартирантката й не би й го причинила, нали? Особено след като знаеше как постъпи Брайън с нея.
Хвърляйки поглед назад обаче, София си спомни, че през изминалите седмици Марша го спомена на няколко пъти… И призна, че продължава да разговаря с него. Какво бе казала Марша за Брайън? „Той е забавен, красив и богат. Какво повече може да се желае?“ Да не споменаваме, че „й беше хвърлил око“, както Марша обичаше да се изразява, преди София да излезе на сцената.
Разбираше, че би трябвало да й е все едно. Не искаше да има нищо общо с Брайън. Бяха се разделили отдавна. Съквартирантката й имаше право да бъде с него, щом желае. Ала когато Марша погледна към нея, в очите на София избликнаха необясними сълзи.
— Щях да ти кажа — оправда се гузно Марша.
Бяха в стаята си и София стоеше до прозореца, скръстила ръце.
— Откога се виждате? — попита, полагайки усилия да говори спокойно.
— Отскоро — отвърна Марша. — Той дойде на гости у дома през коледната ваканция и…
— Забрави ли колко ме нарани Брайън? — Гласът й пресекна. — Нали беше най-добрата ми приятелка!
— Не го направих нарочно…
— Но го направи.
— Нямаше те всяка седмица. Виждах го на партитата. Разговаряхме. Обикновено за теб…
— Значи аз съм виновна?
— Не — поклати глава другото момиче. — Никой не е виновен. Не очаквах да стане така. Но колкото повече разговаряхме и се опознавахме…
София се обърна да я прекъсне. Стомахът я присви, принуждавайки я да сбърчи лице от болка. Опита се да запази самообладание във възцарилата се тишина.
— Трябваше да ми кажеш.
— Казах ти. Споменах, че разговаряме. Намекнах, че сме приятели. Допреди няколко седмици бяхме само приятели. Кълна се.
София погледна в очите най-добрата си приятелка. Чувстваше се омерзена.