— Това е… неправилно в много отношения.
— Мислех, че вече не го обичаш — промърмори Марша.
Тя се вбеси.
— Не го обичам! Не искам да имам нищо общо с него. Но става дума за нас. За мен и теб! Ти спиш с бившия ми приятел! — Отметна косата си назад. — Марша, приятелките не си погаждат такива номера. Как изобщо оправдаваш постъпката си?
— Приятелка съм ти — каза тихо тя. — Няма да го водя в стаята, когато и ти си тук…
София почти не я чуваше.
— Ще те излъже, нали знаеш? Както излъга мен.
Марша поклати енергично глава.
— Променил се е. Знам, че няма да повярваш, но е истина.
При тези думи София разбра, че трябва да излезе. Тръгна към вратата и грабна чантата си от бюрото. Обърна се на прага.
— Брайън не се е променил — отсече уверено. — Гарантирам ти го.
Навикът и отчаянието я насочиха към ранчото. Както винаги Люк излезе на верандата, когато тя излизаше от колата. Дори отдалеч разбра, че нещо не е наред, и макар да не бяха се чували от дни, я посрещна с широко разтворени обятия.
София се сгуши в ръцете му и дълго плака.
— Не знам какво да правя — каза тя, облегната на гърдите му. — Не че мога да я спра…
Люк я бе прегърнал и двамата се взираха в огъня. Беше я изслушал търпеливо. От време на време се съгласяваше с нея, но най-вече я утешаваше с мълчаливото си присъствие.
— Най-вероятно не можеш — кимна.
— Но какво да правя, когато сме заедно? Да се преструвам, че не знам нищо?
— Така е най-добре, предполагам.
— Но той ще я нарани — повтори тя за стотен път.
— Вероятно.
— Всички в пансиона ще ни обсъждат. Видят ли ме, ще започват да си шушукат, ще злорадстват или ще се преструват на много загрижени. До края на семестъра ще трябва да се занимавам с това.
— Вероятно.
Тя замълча за момент.
— С всичко, което кажа, ли ще се съгласяваш?
— Вероятно — отвърна той и я разсмя.
— Радвам се, че вече не си ми ядосан.
— Съжалявам за онзи път — каза той. — Беше права. Не бях в настроение и си го изкарах на теб. Сгреших.
— Всички имаме лоши дни.
Той я прегърна по-силно, но не продума. Едва по-късно й хрумна, че не й разказа какво го е тревожило в онзи ден.
София остана при него през нощта. На сутринта се върна в пансиона, пое си дълбоко дъх и влезе в стаята. Още не бе готова да разговаря с Марша, но от пръв поглед разбра, че не е нужно да се притеснява за това.
Марша я нямаше. Леглото й изглеждаше недокоснато.
Беше прекарала нощта с Брайън.
23.
Люк
След няколко дни Люк тръгна към Пенаскола с неприятното усещане, че не е тренирал достатъчно. Безмилостната болка в главата му объркваше мислите му и не му позволяваше да се упражнява. Повтаряше си, че ако премине предварителните състезания с прилични резултати, ще има възможност да се възстанови за следващия кръг.
Не познаваше Стър Грейзи — първия бик, който язди в Пенаскола. Не спа добре след дългото пътуване и ръцете му пак затрепериха. Главоболието му бе намаляло, но туптенето зад ушите му продължаваше — вибрация, която усещаше като живо същество. Разпозна малцина от другите ездачи, а повечето му се сториха съвсем млади. Всички се суетяха, опитвайки се да се успокоят, и всички имаха една и съща мечта. Да победят или да се класират сред първите, да спечелят пари и точки. И каквото и да правят, да не се наранят така, че да не могат да яздят следващата седмица.
Както и в Маклийнсвил, Люк не се отдалечаваше от пикапа си, защото предпочиташе да е сам. Врявата от арената обаче стигаше чак до паркинга. Тълпата изрева, а след секунда говорителят обяви: „Случва се понякога!“. Люк разбра, че бикът е хвърлил ездача. Щеше да язди четиринайсети и макар ездата да продължаваше секунди, състезателите обикновено се редуваха през няколко минути. Прецени, че ще излезе на арената след около петнайсет минути, и се зарече да запази хладнокръвие.
Не искаше да е тук.
Мисълта го осени с неочаквана яснота, макар дълбоко в себе си да го знаеше отдавна. Категоричността на вътрешния му глас го накара да се олюлее. Не беше готов за това. И може би никога нямаше да бъде готов.
След петнайсет минути обаче тръгна бавно към арената.
Миризмата повече от всичко останало му помогна да продължи. Беше позната и предизвикваше отклик, автоматизиран през годините. Светът се смали. Виковете на публиката и гласът на говорителя заглъхнаха. Съсредоточи вниманието си единствено върху младите помощници, които удържаха бика. Въжетата се изопнаха. Намести ремъка, докато прилегна удобно в ръката му. Нагласи тялото си върху бика. Изчака частица от секундата да се увери, че всичко е наред, и кимна.