— Направихте ли го?
— Не, не го направих. Трябва да благодарите на съпругата ми за това. Ако беше станало по моя начин, той щеше да бъде изключен и да изгуби мястото си в Кеймбридж.
— За пушене, при това извън територията на училището?
— Това не беше единственото му нарушение. Той се беше настанил в купе първа класа, без да има пари за такъв билет, а преди това беше излъгал директора на пансиона си, че се връща право в Бристол. Това, както и другите му нарушения, бяха напълно достатъчни да се уверя, че не заслужава място в стария ми университет. Не се съмнявам, че ще съжалявам за отстъпчивостта си.
— И тогава ли го видяхте за последно? — попита Хари, като се мъчеше да запази спокойствие.
— Да. И повече не искам да го виждам — каза директорът и затвори.
Хари предаде разговора на Ема, като пропусна единствено прислужницата.
— Но къде може да е сега? — разтревожено попита Ема.
— Нека първо звънна на Джайлс да му кажа какво се е случило, после ще мислим какво да правим. — Хари вдигна отново телефона. Нужни му бяха няколко минути, докато предаде дословно разговора си с директора.
Джайлс не отговори веднага.
— Не е трудно да се сетиш какво е минало през главата на Себ, след като Банкс-Уилямс го е хванал във влака — рече накрая.
— Проклет да съм, ако мога да се сетя — отвърна Хари.
— Постави се на негово място — каза Джайлс. — Мисли си, че тъй като директорът го е сгащил да пуши, докато пътува за Лондон без разрешение, ще го изключат и ще изгуби мястото си в Кеймбридж. Подозирам, че се страхува да се върне у дома и да се изправи пред теб и Ема.
— Е, това вече не е проблем, но въпреки това трябва да го намерим и да му кажем. Ако тръгна за Лондон още сега, може ли да отседна на Смит Скуеър?
— Разбира се, че можеш, но в това няма никакъв смисъл, Хари. По-добре остани в Имението с Ема. Аз и без това трябва да се връщам в Лондон. Така ще бъдат покрити и двата края.
— Да не си забравил, че двамата с Гуинет смятахте да прекарате уикенда заедно?
— А ти да не си забравил, че Себ ми е племенник?
— Благодаря — каза Хари.
— Ще ти звънна веднага щом стигна в Лондон.
— Каза, че имаш някакви новини.
— Не е важно. Е, не толкова важно, колкото да намерим Себ.
Същата вечер Джайлс замина за Лондон и когато пристигна на Смит Скуеър, икономът потвърди, че Себастиан не се е обаждал.
След като съобщи новината на Хари, Джайлс се обади на помощник-комисаря на Скотланд Ярд. Човекът прояви голямо съчувствие, но посочи, че всеки ден в Лондон се получават над десет съобщения за изчезнали деца, повечето от които много по-малки от Себастиан. В град с население осем милиона било като да търсиш игла в купа сено. Все пак обеща, че ще предупреди всички полицейски управления в града.
Хари и Ема останаха будни до късно. Позвъниха на бабата на Себастиан Мейзи, на леля му Грейс, на Дийкинс, Рос Бюканан, Гриф Хаскинс и дори на мис Париш с надеждата, че Себастиан се е свързал с някой от тях. На следващия ден Хари разговаря с Джайлс на няколко пъти, но той нямаше никакви новини. Игла в купа сено, все това повтаряше.
— Как го понася Ема?
— Не много добре. Бои се от най-лошото и с всеки час страховете й растат.
— А Джесика?
— Неутешима е.
— Ще се обадя веднага, ако науча нещо.
На следващия ден Джайлс звънна на Хари от Камарата на общините да му каже, че отива на гара Падингтън да се срещне с жена, която го била търсила с новини за Себастиан.
Хари и Ема седяха до телефона и чакаха Джайлс да звънне в рамките на следващия час, но той се обади едва след девет вечерта.
— Кажи ми, че е жив и здрав — каза Ема, след като грабна слушалката от ръката на Хари.
— Жив и здрав е — каза Джайлс. — Но се боя, че това е единствената добра новина. В момента пътува за Буенос Айрес.
— Какви ги говориш? — слиса се Ема. — Защо ще пътува за Буенос Айрес?
— Нямам представа. Знам само, че е на борда на „Южна Америка“ с някой си Педро Мартинес, баща на негов съученик.
— Бруно — сети се Ема. — Той също ли е на кораба?
— Няма как да е, защото го видях в дома им на Итън Скуеър.
— Тръгваме за Лондон — каза Ема. — Така ще можем да говорим с Бруно още сутринта.