— Сър Алън — обади се човекът от Министерството на финансите, — може би е най-добре да разкажете на мистър и мисис Клифтън какво сме намислили, за да могат да решат.
35.
Мъжът влезе в Лондонското летище и тръгна право към табелата „Само за екипажи“.
— Добро утро, капитан Мей — поздрави дежурният офицер, след като провери паспорта му. — Накъде летите днес, сър?
— До Буенос Айрес.
— Приятен полет.
След като багажът му бе проверен, мъжът мина през митницата и тръгна към изход №11. Не спирай, не се оглеждай, не привличай внимание към себе си — такива бяха инструкциите, дадени му от анонимен мъж, свикнал да се занимава повече с шпиони, отколкото с писатели.
Последните четирийсет и осем часа бяха ужасно напрегнати, след като Ема най-сетне се съгласи, макар и неохотно, да помогнат в операция „Изчерпване“. Оттогава краката му буквално не докосваха земята, както се изразяваше навремето неговият старши сержант.
Изпробването на капитанската униформа отне един от тези часове, снимката за фалшивия паспорт — още един; инструктажът с новата самоличност, включваща бивша съпруга и две деца — три часа; урок за задълженията на съвременния капитан от авиацията — също три часа; запознаване със забележителностите на Буенос Айрес — един час; а по време на вечерята със сър Алън в неговия клуб той все още имаше десетки въпроси, които трябваше да получат отговор.
Малко преди да излезе от клуба, за да прекара безсънна нощ в къщата на Джайлс на Смит Скуеър, сър Алън му подаде дебела папка, куфарче и ключ.
— Прочетете всичко в папката по време на полета до Буенос Айрес и я предайте на посланика, който ще я унищожи. Имате резервация в хотел „Милонга“. Посланикът, мистър Филип Матюс, ще ви очаква в посолството в десет сутринта в събота. Ще му предадете и това писмо от мистър Селвин Лойд, нашия външен министър, в което се обяснява защо сте в Аржентина…
Той излезе на пистата, качи се по стълбата на самолета и влезе в празния първокласен салон.
— Добро утро, капитан Мей — каза привлекателна млада жена. — Аз съм Анабел Карик, главната стюардеса.
Униформата и цялата дисциплина го караха да се чувства така, сякаш отново е в армията, макар че този път бе изправен срещу различен враг. Или може би срещу същия, както беше предположил сър Алън?
— Позволете да ви заведа до мястото ви.
— Благодаря, мис Карик — отвърна той и тръгна след нея към дъното на салона. Седалките бяха две, но той знаеше, че само едната ще бъде заета. Сър Алън не оставяше подобни неща на случайността.
— Първият етап от полета ще продължи около седем часа — каза стюардесата. — Желаете ли нещо за пиене, преди да излетим, капитане?
— Само чаша вода, благодаря.
Той свали фуражката си и я сложи на съседното място, след което остави куфарчето на пода под седалката. Бяха му казали да не го отваря преди излитането на самолета и да се увери, че никой не вижда какво чете. Не че името Мартинес фигурираше на всяка страница в папката — за него се говореше като за „субектът“.
Скоро първите пътници започнаха да се качват в самолета и през следващите двайсет минути търсеха местата си, качваха багажите си в багажниците над седалките, събличаха палтата си, а някои и саката, настаняваха се, поръчваха си чаша шампанско, проверяваха коланите, избираха си вестник или списание и очакваха думите „Говори капитанът“.
Хари се усмихна, когато си представи как на капитана му прилошава по време на полета и мис Карик се втурва към него и го моли за помощ. Как ли щеше да реагира, когато й каже, че е служил на британски търговски кораб и в американската армия, но не и в авиацията?
Самолетът излезе на пистата, но Хари отвори куфарчето чак когато се издигнаха във въздуха и капитанът включи сигнала, че могат да разкопчаят коланите. Извади дебелата папка, отвори я и започна да разучава съдържанието й, сякаш се готвеше за изпит.
Материалите се четяха като роман на Иън Флеминг; единствената разлика бе, че сега той играеше ролята на Бонд. Хари обръщаше страниците и животът на Мартинес се развиваше пред него. Когато направи прекъсване за обяд, си помисли, че Ема беше права, че изобщо не трябваше да позволяват Себастиан да се забърква още повече с този човек. Рискът бе прекалено голям.
Той обаче се бе съгласил с нея, че ако почувства, че животът на сина им е в опасност, ще се върне в Лондон с първия самолет заедно със Себастиан. Погледна през прозореца. Двамата с Уилям Уоруик трябваше днес да поемат на север за поредното турне. Беше очаквал с нетърпение да се срещне с Агата Кристи на литературния обяд на „Йоркшър Поуст“. А вместо това пътуваше за Южна Америка.