Хари спря да чете, когато мис Карик му донесе подноса с обяд, но дори по време на храненето проклетникът не излизаше от главата му.
През първите години на войната Мартинес се заел да създаде банковите си ресурси. „Фамили Фармърс Френдли Банк“ управлявала сметките на онези клиенти, които имали земя, но не и пари. Методите на Мартинес били груби, но ефективни. Заемал на фермерите всякакви суми с невероятно раздути лихви, стига заемът да се покрива от цената на земята им.
Ако закъснявали с тримесечната си вноска, клиентите получавали предупреждение, с което им се давали деветдесет дни да изчистят целия си дълг. Ако не успеели да го направят — а това се случвало почти винаги — банката конфискувала земята им и добавяла стотици и хиляди акри към онези, които Мартинес вече бил натрупал. Всеки, който имал неблагоразумието да надигне глас, бивал посещаван от Диего, който префасонирал лицето му — така било много по-евтино и ефективно, отколкото да се наемат адвокати.
Единственото, което би могло да подрони имиджа на добродушния говежди барон, изграден с толкова труд от Мартинес, бил фактът, че жена му Консуела най-сетне стигнала до заключението, че баща й е бил прав от самото начало, и подала иск за развод. Тъй като делото се гледало в Буенос Айрес, Мартинес казвал на всеки в Лондон, който се интересувал от жена му, че Консуела, за голямо съжаление, починала от рак; по този начин превръщал евентуалното неодобрение и дамга в съчувствие.
След като бащата на Консуела не бил преизбран за кмет — защото Мартинес подкрепил противниковия кандидат — тя заживяла в едно село на няколко мили от Буенос Айрес. Получавала месечна издръжка, която не й позволявала да посещава често магазините в столицата и напълно я лишавала от възможност да пътува зад граница. За нейно съжаление само един от синовете й показвал някакъв интерес да поддържа връзка с нея, но пък той сега живеел в Англия.
Само един човек извън фамилията на Мартинес можеше да се похвали със собствена страница в досието — Карл Рамирес, изпълняващ ролята на иконом и слуга. Макар и с аржентински паспорт, Рамирес поразително приличал на някой си Карл Ото Лунсдорф, член на германския отбор по борба от Олимпиадата през 1936 г., който по-късно станал лейтенант от СС и се специализирал в разпитите. Документите на Рамирес били впечатляващи като банкнотите на Мартинес и почти със сигурност били от същия източник.
Мис Карик отнесе подноса и предложи на капитан Мей бренди и пура, но той любезно отказа и й благодари за турбуленцията. Мис Карик се усмихна.
— Оказа се, че не чак е толкова силна, колкото предполагаше капитанът — каза със заговорническа усмивка. — Той ме помоли да ви кажа, че ако ще отсядате в хотел „Милонга“, сте добре дошли в автобуса на компанията. Така ще можете да се отървете от мистър Болтън. — Хари повдигна вежда. — Мъжът от Бристол, който е абсолютно убеден, че ви е срещал някъде.
Хари не пропусна да забележи, че мис Карик неведнъж погледна безименния пръст на лявата му ръка, където имаше светла ивица кожа, показваща, че там наскоро е имало халка. Капитан Питър Мей се беше развел с жена си Анджела преди малко повече от две години. Имаха две деца — Джим, на десет, който се надяваше да постъпи в колежа в Епсъм, и Сали, на осем, която си имаше свое собствено пони. Можеше да го докаже дори със снимка. Хари беше дал пръстена си на Ема да го пази точно преди да отпътува. Това бе нещо друго, което тя не одобри.
— От Лондон искат да се срещна с някой си капитан Питър Мей утре в десет сутринта — каза посланикът.
Секретарката му си записа в дневника.
— Желаете ли някаква допълнителна информация за капитан Мей?
— Не, защото нямам представа кой е той и защо от Външно министерство искат да се срещам с него. Просто го доведете в кабинета ми веднага щом пристигне.
Хари изчака всички пътници да слязат и се присъедини към екипажа. След като мина през митническата проверка, излезе от летището и видя микробус, който чакаше пред входа.
Шофьорът сложи куфара му в багажника, а Хари се качи и видя усмихващата се мис Карик.
— Мога ли да седна до вас?
— Разбира се — отвърна тя и се дръпна, за да му направи място.
— Казвам се Питър — каза той и стисна ръката й.
— Анабел. Какво ви води в Аржентина? — попита тя, докато автобусът потегляше към града.
— Брат ми Дик работи тук. От много години не сме се виждали, така че реших да се жертвам по случай четирийсетия му рожден ден.