— Значи е по-голям от вас? — ухили се Анабел. — С какво се занимава?
— Машинен инженер е. Работи на язовира Парана през последните пет години.
— Никога не съм чувала за такъв язовир.
— Няма и причина да сте чували. Намира се насред нищото.
— Е, ще преживее малък културен шок от сблъсъка си с Буенос Айрес. Това е един от най-космополитните градове на света и определено любимото ми място.
— Колко време ще останете тук? — Хари искаше да смени темата, преди да са му свършили детайлите около новата му самоличност.
— Четирийсет и осем часа. Познавате ли Буенос Айрес, Питър? Ако не, очаква ви истинско преживяване.
— Не, за първи път идвам тук — каза Хари. Дотук не беше направил нито една грешка. „Не губете концентрация, защото точно тогава ще се подхлъзнете“, така го беше предупредил сър Алън.
— И по какъв маршрут летите обикновено?
— Прескачам през Атлантика — Ню Йорк, Бостън и Вашингтон. — Анонимният мъж от Външно министерство беше избрал този маршрут, защото той включваше три града, които Хари бе посещавал по време на литературното си турне.
— Сигурно е интересно. Гледайте обаче да опитате нощния живот, докато сте тук. В сравнение с аржентинците янките са направо консервативни.
— Има ли някое конкретно място, където да заведа брат ми?
— „Лизард“ е прочут с най-добрите си танцьори на танго, но съм чувала, че в „Маджестик“ предлагат най-добрата кухня, не че съм я опитвала. Екипажът обикновено ходи в клуб „Матадор“ на Площада на независимостта. Така че ако с брат ви се окажете с време за убиване, добре сте дошли.
— Благодаря — каза Хари, докато микробусът спираше пред хотела. — Може и да ви послушам.
Отнесе куфара на Анабел в хотела.
— Тук е евтино и весело — каза стюардесата, докато се регистрираха. — Ако искате вана, но не ви се чака водата да се загрее, най-добре да я вземете късно вечерта или рано сутринта — добави, докато влизаха в асансьора.
Когато стигнаха четвъртия етаж, Хари остави Анабел, излезе в зле осветения коридор и намери стая 469. Оказа се, че стаята му не е много по-добра от коридора. Голямо двойно легло с провиснала в средата пружина, кран, от който течеше кафява вода, една-единствена кърпа за лице и бележка, която го уведомяваше, че банята е в дъното на коридора. Спомни си думите на сър Алън: „Резервирали сме ви място в хотел, в който Мартинес и мутрите му не биха и помислили да стъпят“. Вече разбираше защо. Това място се нуждаеше от майка му като управител, за предпочитане от вчера.
Свали фуражката си и седна на леглото. Искаше да се обади на Ема и да й каже колко му липсва, но сър Алън беше повече от ясен — никакви телефонни обаждания, никакви нощни клубове, никакво разглеждане на забележителности, никакво пазаруване; никакво излизане от хотела, докато не дойде време за среща с посланика. Той качи крака на леглото и положи глава на възглавницата. Замисли се за Себастиан, Ема, сър Алън, Мартинес, клуб „Матадор“… Капитан Мей потъна в сън.
37.
Когато се събуди, първата му работа бе да запали нощната лампа и да си погледне часовника — два и половина след полунощ. Изруга, когато осъзна, че не се е съблякъл.
Стана, отиде до прозореца и се загледа към града, който все още бе напълно буден, ако можеше да се съди по натовареното движение и ярките светлини. Дръпна завесата, съблече се и отново си легна с надеждата, че ще заспи бързо. Сънят му обаче беше откраднат от мисли за Мартинес, Себ, сър Алън, Ема, Джайлс и дори Джесика; колкото повече се опитваше да се отпусне и да ги пропъди от главата си, толкова повече те настояваха за вниманието му.
В четири и половина се предаде и реши да се изкъпе. И точно тогава заспа. Когато се събуди, скочи от леглото и дръпна завесата. Първите лъчи на слънцето вече озаряваха града. Погледна си часовника — седем и десет. Чувстваше се мръсен и се усмихна при мисълта за дълга гореща вана.
Затърси халат, но хотелът беше успял да му осигури само тънка кърпа и мъничък сапун. Излезе в коридора и тръгна към банята. На дръжката на вратата имаше знак Occupando, а отвътре се чуваше плискане на вода. Хари реши да изчака, за да не го предреди някой. Когато след двайсетина минути вратата най-сетне се отвори, Хари се озова лице в лице с човека, с когото се беше надявал никога повече да не се среща.
— Добро утро, капитане — каза той.
— Добро утро, мистър Болтън — отвърна Хари, като се мъчеше да се промъкне покрай него.