— Няма смисъл да бързате, друже — каза онзи. — Ще мине четвърт час, преди ваната да се изпразни, и още толкова, за да се напълни отново.
Хари се надяваше, че ако премълчи, Болтън ще схване намека и ще се разкара. Грешеше.
— Двойникът ви — каза досадният натрапник — пише детективски романи. Шантавото е, че помня името на детектива, Уилям Уоруик, но проклет да съм, ако помня името на автора. На езика ми е, обаче…
Чуха как последната вода изтича с гъргорене в канала и Болтън с неохота се дръпна, за да му направи път.
— На езика ми е, обаче… — повтори той и тръгна към стаята си.
Хари затвори и заключи, но тъкмо когато завъртя крана, на вратата се почука.
— Колко време ще се бавите?
Когато ваната се напълни достатъчно, за да влезе в нея, вече чуваше двама души да си говорят отвън. Или бяха трима?
Сапунът едва му стигна да се сапуниса целия и когато бършеше пръстите на краката си, кърпата вече беше подгизнала. Хари отвори вратата на банята, озова се пред опашка мърморещи гости и се опита да не мисли колко време ще мине, преди последният от тях да слезе за закуска. Мис Карик се оказа права — трябваше да се изкъпе още когато се беше събудил посред нощ.
Върна се в стаята си, обръсна се и бързо се облече. Едва сега си даде сметка, че не е хапвал нищо, откакто е слязъл от самолета. Заключи стаята, слезе с асансьора до партера, влезе в салона за закуска — и моментално видя мистър Болтън, който седеше сам и размазваше мармалад върху препечена филийка. Хари се обърна и избяга. Помисли си за румсървис, но се отказа.
Срещата му с посланика беше насрочена за десет, а от бележките знаеше, че ще са му нужни само десетина-петнайсет минути ходене пеша, за да стигне до посолството. Можеше да се разходи и да си намери някое кафене, но една от най-често повтаряните инструкции на сър Алън бе — никакво показване навън, освен ако не е абсолютно необходимо. Въпреки това реши да излезе малко по-рано и да върви бавно. С облекчение откри, че мистър Болтън не се спотайва в коридора, асансьора или фоайето, и успя да излезе от хотела без нови срещи с него.
Три преки надясно, после две наляво и щеше да излезе на Плаза де Майо, уверяваше го туристическият пътеводител. След десет минути се оказа, че наръчникът не греши. На пилони около площада се вееха британски знамена и Хари се зачуди защо ли.
Пресече улицата, което бе трудна задача в град, който се гордееше с липсата на светофари, и продължи по Булеварда на Конституцията, като спря за момент да се възхити на статуя на някой си Естрада. Според инструкциите след около двеста крачки щеше да стигне до посолството с неговата порта от ковано желязо и с кралския герб.
Озова се пред посолството в 9:33. Една обиколка на съседните преки: 9:43. Още една, този път по-бавно: 9:56. Накрая мина през портата, прекоси постлания с чакъл двор и се качи по стъпалата. Отвори му гвардеец, чиито медали показваха, че са се сражавали на един и същи военен театър. Лейтенант Хари Клифтън от Тексаските рейнджъри с удоволствие би побъбрил с ветерана, но не и днес.
— Вие ли сте капитан Мей? — попита го една млада жена, щом влезе.
— Да.
— Аз съм Беки Шоу, личната секретарка на посланика. Той ми нареди да ви заведа право в кабинета му.
— Благодаря — отвърна Хари.
Беки Шоу го поведе по коридор с червен килим. В края му спря, почука леко на внушителната двойна врата и влезе, без да чака отговор. Всички страхове на Хари, че посланикът може и да не го очаква, се изпариха окончателно.
Озова се в просторен елегантен кабинет. Посланикът седеше зад бюрото си пред огромен полукръг от прозорци. Негово Превъзходителство, дребен мъж с квадратна челюст и преливащ от енергия, стана и бодро тръгна към Хари.
— Много ми е приятно да се запознаем, капитан Мей — каза той и стисна енергично ръката му. — Желаете ли кафе? И може би бисквити с джинджифил?
— Бисквити с джинджифил — повтори Хари. — Да, благодаря.
Посланикът кимна и секретарката му бързо излезе.
— Искам да съм откровен с вас, друже — каза посланикът, докато водеше Хари към двете удобни кресла, гледащи към фризираната поляна на посолството, на която имаше няколко розови храста. Гледката създаваше впечатлението, че се намират някъде в родината. — Нямам абсолютно никаква представа защо е тази среща. Знам само, че щом секретарят на кабинета иска да се видим спешно, значи е нещо важно. Той не е от хората, които обичат да пилеят време — нито своето, нито на другите.
Хари извади от вътрешния джоб на сакото си един плик и му го подаде заедно с дебелата папка.