Себастиан беше на палубата два часа преди „Куин Мери“ да акостира. Пръв стъпи на сушата и бързо тръгна към митницата. Представи товарителницата на един млад служител, който я прегледа набързо, после го погледна и каза:
— Моля, изчакайте.
И изчезна през някаква врата.
След минута се появи с по-възрастен мъж с три сребърни ивици на маншетите на униформата. Мъжът поиска да види паспорта на Себастиан и след като свери снимката с лицето му, незабавно подписа заповедта за освобождаване на товара.
— Мистър Клифтън, колегата ми ще ви заведе до мястото, където ще разтоварят контейнера.
Себастиан и младият служител отидоха до склада на митницата и видяха как един кран спуска куката си в трюма на „Куин Мери“. След двайсетина минути от недрата на кораба се появи голям дървен контейнер и кранът го спусна на товарна площадка 6.
Докерите освободиха куката и веригите, за да може кранът да се завърти и да вдигне следващия товар, а самият контейнер бе откаран в хале №40. Целият процес продължи четирийсет и три минути. Младият служител покани Себастиан да се върнат в офиса, за да приключат с оформянето на документите.
Полицейският автомобил включи сирената си, изпревари пикапа на „Сотбис“ по пътя от Лондон за Саутхамптън и даде сигнал на шофьора да спре.
Щом пикапът спря, двамата полицаи слязоха от колата. Единият спря до шофьора на пикапа, а колегата му мина отзад, извади от джоба си швейцарско ножче, отвори го, заби острието в задната лява гума и щом чу съскане, се върна при полицейската кола.
Шофьорът на пикапа свали прозореца и погледна озадачено служителя на реда.
— Не карах с превишена скорост, полицай.
— Да, сър, не сте направили никакво нарушение. Просто реших, че няма да е зле да ви кажа, че задната ви лява гума е спукана.
Шофьорът слезе, отиде до задницата на пикапа и зяпна невярващо спуканата гума.
— Знаете ли, полицай, не усетих абсолютно нищо.
— Винаги е едно и също с подобни малки спуквания — каза полицаят.
Покрай тях мина бял „Бедфорд“.
— Радвам се, че успях да ви помогна, сър — каза полицаят, отдаде чест, качи се при колегата си и патрулната кола потегли.
Ако шофьорът на „Сотбис“ бе поискал от полицая да се легитимира, щеше да открие, че той е от участъка на Рочестър Роуд и следователно се намира на доста мили извън юрисдикцията си. Но пък сър Алън беше открил, че малцина от онези, които служеха под негово командване в САС, работят в полицията в Хампшър и са на разположение в неделя сутрин.
Шофьорът откара дон Педро и Диего до международното летище „Министро Пистарини“. Шестте им големи куфара минаха през митницата без проверка и след няколко минути двамата се качиха на самолета за Лондон.
— Винаги предпочитам да летя с британски превозвач — каза дон Педро на стюарда, който ги водеше към местата им в първа класа.
Самолетът — „Боинг Стратокрузър“ — излетя в 17:43, само с няколко минути закъснение.
Шофьорът на белия „Бедфорд“ зави и се насочи право към хале №40 в другия край на пристанището. Никой в микробуса не беше изненадан, че полковник Скот-Хопкинс знае точно къде да отидат. В края на краищата той бе разузнал обстановката четирийсет и осем часа преди това. Полковникът беше пунктуален човек и не оставяше нищо на случайността.
Когато микробусът спря, той връчи ключ на капитан Хартли. Помощникът му слезе и отключи двойната врата на халето. Полковникът вкара микробуса в огромната постройка. Пред тях, в средата на помещението, се издигаше голям дървен контейнер.
Докато инженерът заключваше вратата, другите трима извадиха оборудването си от багажника на микробуса.
Дърводелецът опря стълбата на контейнера, качи се по нея с чук за вадене на пирони и започна да разковава капака. През това време полковникът отиде в дъното на халето, качи се в кабината на малкия кран, оставен тук за през нощта, и го подкара към контейнера.
Инженерът взе въжето от багажника на микробуса, направи примка, метна въжето през рамо и зачака да изпълни ролята на палач. На дърводелеца му трябваха осем минути да извади всички пирони и когато приключи, слезе по стълбата и сложи капака на пода. Инженерът се качи по стълбата, после се спусна в контейнера и прокара якото въже под ръцете на „Мислителят“. Лично той предпочиташе да използва верига, но полковникът изрично ги беше предупредил, че скулптурата в никакъв случай не бива да бъде повреждана.