След като се увери, че въжето е закрепено здраво, инженерът направи двоен моряшки възел и вдигна ръка, че е готов. Полковникът спусна куката на крана, инженерът я хвана, закачи примката на нея и вдигна палци.
Полковникът много внимателно започна да вдига статуята от контейнера. Първо се появи наведената глава, подпряна върху длан, после торсът и мускулестите крака и накрая голямата бронзова могила, на която седеше „Мислителят“. Последното, което се появи, беше дървената основа, за която бе закрепена скулптурата. След като я издигна над контейнера, полковникът бавно я отмести встрани и я спусна на две стъпки над земята.
Леярят легна по гръб, пъхна се под статуята, огледа четирите гайки и извади клещи от чантата си с инструменти.
— Дръжте го неподвижно това проклето нещо!
Инженерът хвана коленете, а дърводелецът задните части на статуята. Леярят се напрегна и след малко усети как първата гайка, придържаща дървената основа, мръдна едва-едва и после се разхлаби. Той повтори упражнението още три пъти и изведнъж, без никакво предупреждение, основата падна отгоре му.
Но не това грабна вниманието на тримата му колеги, защото миг по-късно милиони паундове в чисто нови банкноти се изсипаха от статуята и го затрупаха.
— Това означава ли, че мога най-сетне да си взема военната пенсия? — попита дърводелецът, докато се взираше невярващо в купчината пари.
Полковникът се усмихна иронично, докато леярят се измъкваше с мърморене изпод банкнотите.
— Боя се, че не, Кран. Заповедите ми са съвсем ясни — каза той, докато слизаше от крана. — Всички банкноти до последната трябва да бъдат унищожени.
Ако беше възможно офицер от САС да се изкуши да не се подчини на заповед, моментът бе точно сега.
Инженерът разви капачката на тубата и с неохота изля малко нафта върху въглищата в мангала. Драсна клечка кибрит и отстъпи, когато пламъците лумнаха. Полковникът даде пример и хвърли първите 50 000 паунда в мангала. Останалите трима го последваха и започнаха да подхранват ненаситния огън с хиляди и хиляди.
След като и последната банкнота изгоря, четиримата останаха мълчаливи. Взираха се в купчината пепел и се мъчеха да не мислят за онова, което бяха направили току-що.
Дърводелецът пръв наруши тишината:
— И ще ми разправят, че парите не миришели.
Всички, с изключение на полковника се разсмяха.
— Да приключваме — рязко нареди Скот-Хопкинс.
Леярят отново легна по гръб, плъзна се под статуята и подобно на тежкоатлет вдигна дървената основа и я задържа, докато инженерът и дърводелецът вкарваха болтовете в четирите дупки.
— Дръжте здраво! — извика леярят.
Инженерът и дърводелецът задържаха основата, докато той зави четирите гайки — отначало с пръсти, а после ги затегна с клещите. След като се увери, че всичко е както си беше, се измъкна изпод статуята и вдигна палци към полковника.
Полковникът заработи с ръчките на крана и бавно вдигна статуята, докато тя не увисна над отворения контейнер. Инженерът се качи на стълбата и полковникът започна внимателно да спуска статуята — капитан Хартли я придържаше. След като махнаха въжето, дърводелецът се зае да закове тежкия капак.
— Добре, господа, да почистим, докато ефрейторът си върши работата. Нямаме време за губене.
Тримата изгасиха огъня, почистиха пода и прибраха всички ненужни вече инструменти в микробуса.
Стълбата, чукът и три резервни пирона влязоха в багажника последни. Полковникът върна крана на мястото му, докато дърводелецът и леярят се качваха в микробуса. Инженерът отключи вратата на халето и я задържа, докато колата излезе. Полковникът изчака със запален двигател помощникът му да заключи и да седне на седалката до него.
Скот-Хопкинс бавно потегли по пристанището и стигна до офиса на митницата. Там слезе от микробуса, влезе вътре и предаде ключа от халето на офицера с трите нашивки на маншетите.
— Благодаря, Гарет — каза полковникът. — Знам, че сър Алън ще остане изключително доволен и несъмнено ще ти благодари лично, когато всички се срещнем на годишната вечеря през октомври.
Митничарят отдаде чест. Полковник Скот-Хопкинс излезе от офиса, седна зад волана на белия „Бедфорд“, запали и потегли обратно към Лондон.
Заради спуканата гума пикапът на „Сотбис“ пристигна на пристанището четирийсет минути по-късно от предвиденото.
Когато спря пред хале №40, шофьорът с изненада видя десетина служители на митницата около пратката, за която беше дошъл, и каза на спътника си: