— Нещо става, Бърт.
Митничарите бързо натовариха контейнера. Освобождаването на пратката, което обикновено продължаваше около два часа, свърши само за двайсет минути.
— Какво толкова има в този контейнер? — попита Бърт, докато потегляха.
— Нямам представа — каза шофьорът. — Но не се оплаквай: ще успеем да се върнем навреме, за да чуем шоуто на Хенри Хол по радиото.
Себастиан също бе изненадан от скоростта и ефективността, с която бе проведена цялата операция. Не му оставаше друго, освен да предположи, че или статуята е изключително ценна, или дон Педро има толкова голямо влияние в Саутхамптън, колкото и в Буенос Айрес.
След като благодари на служителя с трите сребърни нашивки, Себастиан се върна на терминала, където се нареди с малцината останали пътници за паспортна проверка. Първият печат в първия му паспорт го накара да се усмихне, но усмивката премина в сълзи, когато излезе в залата за пристигащи и видя родителите си. Каза им колко ужасно съжалява и секунди по-късно се чувстваше така, сякаш никога не се е отделял от тях. Нямаше наказания и конско, което обаче само го накара да се чувства още по-виновен.
Имаше да им разказва за толкова много неща, докато пътуваха към Бристол. Тиби, Джанис, Бруно, мистър Мартинес, принцеса Маргарет, посланикът и митничарят — всички се появиха на сцената, макар че той реши да не споменава за Габриела. Щеше да сподели изживяването си с нея с Бруно.
Когато минаха през портала на Имението, първото, което видя, беше тичащата към тях Джесика.
— Никога не съм си помислял, че ще ми липсваш толкова — каза той, докато я прегръщаше.
Пикапът на „Сотбис“ зави на Бонд стрийт малко след седем. Хамалите чакаха на тротоара. Макар да им се плащаше за извънреден труд, все пак горяха от нетърпение да се приберат у дома.
Мистър Дикенс, шефът на отдел „Импресионизъм“, който ръководеше преместването на контейнера от улицата до склада на аукционната къща, изчака търпеливо махането на дъските и талаша, за да провери дали номерът в каталога отговаря на номера върху скулптурата. Наведе се, видя числото 6, гравирано в бронза под подписа на Огюст Роден, усмихна се, сложи чавка в документите и каза:
— Благодаря, момчета. Вече можете да си вървите. Утре ще се оправя с бумагите.
Мистър Дикенс беше последният, който напусна сградата. Заключи и тръгна към станцията на Грийн Парк, без изобщо да забележи мъжа, който стоеше във входа на един антикварен магазин от другата страна на улицата.
Щом мистър Дикенс изчезна от поглед, мъжът излезе от сенките и отиде до най-близката телефонна кабина на Кързън стрийт. Четирите пенса бяха в ръката му — никога не оставяше нещата на случайността. Набра запомнения наизуст номер. Когато чу гласа в слушалката, натисна копче А и каза:
— Празноглав мислител прекарва нощта на Бонд стрийт, сър.
— Благодаря, полковник — отвърна сър Алън. — Искам да се погрижите за още един въпрос. Ще ви се обадя.
Връзката прекъсна.
На следващата сутрин, когато полет 714 от Буенос Айрес кацна на лондонското летище, дон Педро изобщо не се изненада, че митничарите отвориха всичките им куфари и изключително внимателно преровиха целия им багаж. Когато най-сетне сложиха с тебешир кръстче и върху последния куфар, разочарованието им бе явно.
Когато седнаха в лимузината и потеглиха към Итън Скуеър, дон Педро се обърна към Диего и каза:
— Достатъчно е да запомниш за англичаните само едно. Че изобщо нямат въображение.
42.
Макар че първото произведение на изкуството щеше да бъде обявено за продан чак в седем вечерта, аукционната къща беше претъпкана много преди уречения час, както ставаше винаги в първата вечер на голяма разпродажба на импресионисти.
Всички триста места в залата бяха заети от господа с вечерни костюми и дами с дълги рокли. Изглеждаха така, сякаш са се приготвили за опера; всъщност представлението тук обещаваше да е не по-малко драматично от онези, които се изнасяха в „Ковънт Гардън“. И макар тук също да имаше сценарий, най-добрите реплики неизменно се падаха на публиката.
Поканените гости попадаха в няколко различни категории. Едната беше на сериозните купувачи, които често закъсняваха, защото имаха запазени места и не се интересуваха от първите няколко предложения — подобно на второстепенни герои в пиеса на Шекспир, те имаха за цел само да загреят публиката. Втората група беше на дилърите и собствениците на галерии, които предпочитаха да стоят отзад и си поделяха огризките от масата на богаташите, когато някое произведение не достигаше определената цена и трябваше да бъде оттеглено. Имаше също и група, която гледаше на търга като на социално събитие. Тези хора не участваха в наддаванията, а се наслаждаваха на спектакъла, в който свръхбогатите мереха сили.