— Себ, трябва да обсъдя с теб нещо, което ме тревожи.
— Че Сали няма да се появи и утре ли?
— Не, става дума за нещо много по-сериозно — каза Бруно.
Макар че усети промяната в тона на приятеля си, Себастиан не можеше да се обърне и да се вгледа по-внимателно в него, защото за пръв път се опитваше да се справи с трафика на Хайд Парк Корнър.
— Не мога да кажа какво точно е, но откакто си в Лондон, баща ми като че ли се опитва да те избягва.
— Но в това няма никакъв смисъл. В края на краищата именно той е предложил да идем заедно в Уимбълдън — напомни му Себастиан, докато излизаха на Парк Лейн.
— Знам. Негова беше идеята и да ти дам колата днес. Просто се чудя дали в Буенос Айрес не се е случило нещо, което го е раздразнило.
— Нищо, за което да си давам сметка — отвърна Себастиан, видя табелата за шосе А1 и мина в крайната лента.
— Още не мога да разбера защо баща ти е трябвало да пропътува половината свят, за да те види, след като е било достатъчно просто да вдигне телефона.
— Смятах да му задам същия въпрос, но беше много зает и се готвеше за поредното си турне в Америка. Когато повдигнах въпроса пред майка ми, тя се направи на тъпа. А ако за нея може да се каже нещо, то е, че определено не е тъпа.
— Другото, което не разбирам, е защо си останал в Буенос Айрес, при положение че си можел да се върнеш с баща си.
— Защото обещах на твоя баща да доставя един голям контейнер до Саутхамптън и не исках да го разочаровам след всичко, което направи за мен.
— Сигурно е статуята, която видях да лежи на поляната в Шилингфорд. Но това само задълбочава загадката. Защо му е на баща ми да иска от теб да внасяш статуя от Аржентина, да я пусне на търг тук и после да я откупи?
— Нямам представа. Подписах документите, както той ме помоли, и след като „Сотбис“ прибраха контейнера, се прибрах в Бристол с родителите ми. Какво се тормозиш толкова? Просто направих точно онова, което ми беше заръчал баща ти.
— Защото вчера при баща ми дойде някакъв човек и чух, че споменава името Барингтън.
Себастиан спря на следващия светофар.
— Имаш ли представа кой е този човек?
— Не, не съм го виждал никога. Но чух, че баща ми го нарече „майоре“.
— Моля за внимание — разнесе се глас от високоговорителя и тълпата се умълча, въпреки че мис Гибсън се канеше да бие началния удар на първия сет. — Моля мистър Мартинес да се яви незабавно в офиса на секретаря.
— Явно е станало нещо — каза дон Педро, докато ставаше от мястото си.
Излезе на най-близката пътека, следван плътно от Диего, и щом се озова в галерията, попита един продавач на програми къде е офисът на секретаря.
— Онази голяма постройка със зеления покрив ето там, сър — посочи младежът. — Не можете да я пропуснете.
Дон Педро бързо слезе по стъпалата и излезе от Централния корт, но Диего го беше изпреварил много преди да стигне изхода и почти тичаше към голямата сграда, като от време на време поглеждаше назад, за да е сигурен, че баща му не е изостанал прекалено. Щом наближи двойната врата, извика на униформения портиер:
— Къде е офисът на секретаря?
— Третата врата отляво, сър.
Диего продължи забързано, докато не стигна вратата с табела „Секретар на клуба“.
Отвори я и се озова лице в лице с мъж с елегантно сако в пурпурно и зелено.
— Аз съм Мартинес. Извикахте ме по високоговорителя.
— Да, сър. Някой си мистър Карл Рамирес се обади и помоли да му звъннете незабавно у дома. Наблегна, че е изключително важно.
Диего грабна телефона на бюрото и докато набираше номера, баща му също нахълта в стаята.
— Какво е толкова спешно? — задъхано попита дон Педро.
— Още не знам. Трябва да се обадим на Карл.
Дон Педро грабна слушалката от ръката му и чу:
— Вие ли сте, мистър Мартинес?
— Да, аз съм — каза той и внимателно заслуша онова, което му казваше Карл.
— Какво се е случило? — попита Диего, като се мъчеше да запази спокойствие, защото видя как баща му побеля като платно и се вкопчи в ръба на бюрото.
— Бруно е в колата — отговори дон Педро.
— Ще попитам баща ми веднага щом се прибера довечера — каза Бруно. — В края на краищата с какво би могъл да го раздразниш, щом си изпълнил собствените му инструкции?
— Нямам представа — каза Себастиан, докато излизаше от околовръстното на А1 и се включваше в трафика. Натисна газта и се наслади на вятъра, който разроши косата му.