Джайлс поглеждаше часовника си през пет минути, но от Вирджиния нямаше и следа. Когато часовникът над камината отброи половин час, той се зачете в статия на седма страница, според която Великобритания обмисляла построяването на първата си автострада. Патовата ситуация в Корейската война беше отразена на парламентарните страници. Речта на Джайлс за четирийсет и осем часова работна седмица за всички и за допълнителното заплащане на всеки извънреден час също бе разгледана надълго и нашироко; имаше дори редакторски коментар, който заклеймяваше вижданията му. Джайлс се усмихна. В края на краищата това бе „Телеграф“. Тъкмо четеше съобщението на Двора, че принцеса Елизабет ще замине на обиколка на Африка през януари, когато Вирджиния нахълта в стаята.
— Ужасно съжалявам, че те накарах да чакаш, скъпи, но просто не можех да реша какво да облека.
Джайлс скочи и целуна годеницата си по бузите, направи крачка назад и отново си помисли какъв щастливец е, че тази прекрасна жена си е направила труда да го погледне втори път.
— Изглеждаш невероятно — каза той, като се възхищаваше на жълтата рокля, която не бе виждал досега и която подчертаваше стройната й грациозна фигура.
— Не мислиш ли, че е малко предизвикателна за четенето на завещание? — попита Вирджиния, докато се завърташе в кръг.
— Определено не — отвърна Джайлс. — Влезеш ли в залата, никой няма и да помисли за нещо друго.
— Надявам се да не е така — каза Вирджиния и си погледна часовника. — Господи, наистина ли е толкова късно? По-добре да прескочим закуската, мило, ако искаме да стигнем навреме. Не че вече не знаем съдържанието на завещанието, но все пак трябва да се престорим.
По пътя към Бристол Вирджиния запозна Джайлс с последните приготовления за сватбата. Той остана малко разочарован, че не го попита как е била приета речта му от предишния ден, но пък Уилям Хики, водещият светската страница, не беше присъствал в галерията на журналистите. Едва когато излязоха на Западното шосе Вирджиния каза нещо, което грабна цялото му внимание.
— Първото, което трябва да направим след изпълняването на завещанието, е да потърсим заместник на Марсдън.
— Но той е в семейството вече над трийсет години — каза Джайлс. — Познавам го, откакто се помня.
— Което е част от проблема. Но ти не се безпокой, скъпи. Мисля, че съм намерила идеалния заместник.
— Но…
— Е, ако си толкова привързан към него, може да отиде да работи в Имението и да се грижи за лелите ми.
— Но…
— И като говорим за заместници — продължи Вирджиния, — крайно време е да си поговорим сериозно за Джаки.
— Личната ми секретарка ли?
— Твърде лична според мен. Не мога да се преструвам, че одобрявам този модерен навик подчинените да се обръщат към шефовете си с малките им имена. Несъмнено всичко това е част от абсурдната идея на лейбъристите за равенство. Все пак смятам за нужно да й напомня, че трябва да се обръща към мен с лейди Вирджиния.
— Съжалявам — рече Джайлс. — Обикновено е изключително учтива.
— С теб може би, но когато позвъних вчера, ми каза да изчакам на линията, а аз не съм свикнала да чакам.
— Ще си поговоря с нея.
— О, не си прави труда — каза Вирджиния за най-голямо облекчение на Джайлс. И добави: — Защото повече няма да звънна в кабинета ти, докато тя е в твоя екип.
— Това не е ли малко крайно? В края на краищата тя си върши работата идеално и направо не виждам с кого бих могъл да я заменя.
Вирджиния се наведе и го целуна по бузата.
— Мило, надявам се, че аз ще съм единствената, която няма да можеш да замениш.
Мистър Сидънс влезе в залата и не се изненада, когато видя всички, които бяха получили писмото „За когото може да се отнася“. Седна зад бюрото си и се загледа в изпълнените с надежда лица.
На първия ред седяха сър Джайлс Барингтън и годеницата му лейди Вирджиния Фенуик, която изглеждаше още по-пленително, отколкото на снимката, която бе видял в „Кънтри Лайф“ малко след като двамата бяха обявили годежа си. Мистър Сидънс очакваше с нетърпение да се запознае с нея.
На втория ред, точно зад тях, бяха мистър Хари Клифтън и съпругата му Ема, а до нея сестра й Грейс. Мистър Сидънс се развесели, когато забеляза, че мис Барингтън носи сини чорапи.
Мистър и мисис Холкомби седяха на третата редица заедно с преподобния Доналдсън и някаква дама със строга директорска униформа. Последните два реда бяха заети от хората, работили за фамилията Барингтън дълги години; начинът, по който бяха насядали, изразяваше положението им.