— Ще призовавате ли други експерти за свидетели, сър Кътбърт? — попита съдията.
— Не, милорд, мисля, че подкрепих становището си. Към материалите обаче съм приложил три писмени заявления от също толкова видни представители на медицинското съсловие. Ако вие, милорд, или мистър Тод сметнете, че те следва да се явят пред съда, всички са на ваше разположение.
— Браво на вас, сър Кътбърт. Прочетох и трите становища и те потвърждават мнението на мистър Пим. Мистър Тод, желаете ли да призовете някой от тези свидетели? Или може би и тримата?
— Не е необходимо, милорд — отвърна Тод. — Разбира се, освен ако някой от тях не познава лично лейди Барингтън или не е запознат със случая й.
Съдията погледна към сър Кътбърт, който поклати глава.
— Нямам други свидетели, милорд.
— В такъв случай вие можете да призовете вашия първи свидетел, мистър Тод — каза съдията.
— Благодаря, милорд. Призовавам мистър Кенет Лангбърн.
Мистър Лангбърн трудно би могъл да бъде по-различен от мистър Пим. Беше нисък и две копчета от жилетката му липсваха, което означаваше, че или е напълнял напоследък, или че не е женен. И или малкото кичури по главата му си имаха свое мнение, или си беше изгубил някъде гребена.
— Бихте ли казали името и професията си?
— Казвам се Кенет Лангбърн, главен хирург на Бристолската кралска болница.
— Откога сте на този пост, мистър Лангбърн?
— Заемам го през последните девет години.
— Докато пребиваваше в Бристолската кралска болница, лейди Барингтън ваш пациент ли беше?
— Да. Беше пратена при мен от доктор Рейбърн, личния лекар на семейството й.
— Прав ли съм, като казвам, че след като сте направили няколко изследвания на лейди Барингтън, вие сте потвърдили диагнозата на семейния лекар за рак на гърдата и сте й съобщили, че й остават само още няколко седмици живот?
— Да, една от неизбежните и трудни задачи на хирурга е да информира пациентите си за лошата прогноза. Още по-тежко е, когато въпросният пациент е твой стар приятел.
— Бихте ли казали на Негова Чест как лейди Барингтън реагира на новината?
— Лично аз бих казал стоически. И след като прие съдбата си, тя показа твърда решимост, която предполагаше, че има да свърши нещо важно и няма нито миг за губене.
— Но, мистър Лангбърн, нима тя не е била изтощена от постоянната болка и упоена от лекарствата?
— Наистина прекарваше дълги часове в сън, но когато бе будна, можеше напълно спокойно да чете „Таймс“ и всеки път, когато й идваха на свиждане, именно посетителите й си тръгваха изтощени.
— Как бихте обяснили това, мистър Лангбърн?
— Никак. Мога само да кажа, че понякога се изумявам как може да реагира човек, след като приеме, че времето му е ограничено.
— Предвид това, че сте запознат със случая, мистър Лангбърн, смятате ли, че лейди Барингтън е била в състояние да разбере сложен правен документ като завещание и да сложи подписа си под него?
— Не виждам защо не. Докато беше в болницата, тя написа няколко писма и наистина ме помоли да бъда свидетел при подписването на завещанието й в присъствието на нейния адвокат.
— Често ли изпълнявате тази задача?
— Само ако съм сигурен, че пациентът напълно осъзнава какво подписва. В противен случай щях да откажа.
— Но в този случай сте били сигурен, че лейди Барингтън напълно е съзнавала какво прави, така ли?
— Да, точно така.
— Нямам повече въпроси, милорд.
— Сър Кътбърт, желаете ли да разпитате свидетеля?
— Имам само един въпрос, милорд — каза сър Кътбърт. — Мистър Лангбърн, колко време живя лейди Барингтън, след като бяхте свидетел на подписването на завещанието?
— Тя почина по-късно същата нощ.
— По-късно същата нощ — повтори сър Кътбърт. — Значи само след няколко часа?
— Да.
— Нямам повече въпроси, милорд.
— Можете да призовете следващия си свидетел, мистър Тод.
— Да, милорд. Призовавам мистър Дезмънд Сидънс.
Сидънс влезе в залата, сякаш влизаше у дома си, и се закле като опитен професионалист.
— Бихте ли казали името и професията си?
— Аз съм Дезмънд Сидънс, старши съдружник в „Маршал, Бейкър и Сидънс“ и семеен адвокат на Барингтън през последните двайсет и три години.
— Мистър Сидънс, позволете първо да ви попитам дали вие бяхте натоварен със съставянето на по-ранното завещание, което според сър Джайлс е всъщност последното на лейди Барингтън?