14.
— Съдът призовава мистър Хари Клифтън.
Ема стисна силно ръката на Хари. Той стана от мястото си, спокойно отиде на свидетелската банка и след като положи клетва, съдията се наведе напред и каза:
— Мистър Клифтън, ще ви задам няколко въпроса. След като приключа, ако адвокатите искат да изяснят някои подробности, ще им бъде дадена тази възможност. Мога ли да потвърдя за протокола, че вие сте съпругът на Ема Клифтън и зет на мис Грейс Барингтън, които са ответници по случая?
— Точно така, сър, както съм зет и на сър Джайлс Барингтън, който е моят най-стар и най-близък приятел.
— Можете ли да кажете на съда какви бяха отношенията ви с лейди Барингтън?
— Бях на дванайсет, когато я срещнах за първи път на чаено парти по случай рождения ден на Джайлс, така че я познавах близо двайсет години.
— Това не е отговор на въпроса ми — притисна го съдията.
— Смятах Елизабет за скъп и близък приятел и скърбя за ненавременната й смърт не по-малко от всеки друг в тази зала. Тя беше наистина забележителна жена и ако беше родена едно поколение по-късно, бордът на „Барингтън Шипинг“ нямаше да търси нов председател извън фамилията след смъртта на съпруга й.
— Благодаря. А сега бих искал да ви попитам за този плик — каза съдията и вдигна плика, за да го видят всички, — и как той се озова у вас.
— Повечето вечери отивах да видя Елизабет в болницата. Оказа се, че последното ми посещение е било в последната нощ от живота й.
— Сами ли бяхте?
— Да, сър. Дъщеря й Грейс току-що си беше тръгнала.
— Моля, разкажете на съда какво се случи.
— Елизабет ми каза, че по-рано е била посетена от адвоката си мистър Сидънс и че е подписала ново завещание.
— Говорим за четвъртък вечерта, двайсет и шести юли, нали?
— Да, сър, само няколко часа преди Елизабет да почине.
— Бихте ли казали на съда какво друго се случи по време на посещението ви?
— Тя ме изненада, когато извади запечатан плик изпод възглавницата си и ми го даде да го пазя.
— Обясни ли защо ви го дава?
— Каза само, че ако Джайлс оспори новото й завещание, трябва да връча писмото на съдията, който разглежда случая.
— Даде ли някакви други заръки?
— Каза да не отварям писмото и да не споменавам на Джайлс и на съпругата ми за съществуването му.
— А ако сър Джайлс не беше оспорил завещанието?
— В такъв случай трябваше да го унищожа, пак, без да разкривам, че е съществувало.
— Значи нямате представа какво има в плика, така ли, мистър Клифтън? — каза съдията и отново вдигна писмото.
— Абсолютно никаква.
— И от нас се очаква да ви повярваме? — обади се Вирджиния достатъчно високо, за да я чуят всички.
— Става все по-любопитно и по-любопитно — каза съдията, без да обръща внимание на прекъсването. — Нямам повече въпроси към вас, мистър Клифтън. Мистър Тод?
— Благодаря, милорд — каза мистър Тод, докато ставаше от мястото си. — Мистър Клифтън, казахте на Негова Чест, че лейди Барингтън ви е съобщила, че е направила завещание. Тя обясни ли ви каква е била причината да го направи?
— За мен няма никакво съмнение, че Елизабет обичаше сина си, но ми каза, че се страхува, че ако той се ожени за онази ужасна жена лейди Вирджиния…
— Милорд — веднага скочи сър Кътбърт. — Това са думи на човек, който не присъства в залата, и като такива са недопустими.
— Съгласен съм. Показанията ще бъдат заличени от протокола.
— Но, милорд — намеси се мистър Тод, — фактът, че лейди Барингтън е завещала сиамската си котка Клеопатра на лейди Вирджиния, предполага…
— Разбрах ви, мистър Тод — каза съдията. — Сър Кътбърт, имате ли въпроси към свидетеля?
— Само един, милорд. — Сър Кътбърт погледна Хари в очите. — Вие фигурирахте ли сред бенефициентите от по-ранното завещание?
— Не, сър.
— Нямам повече въпроси към мистър Клифтън, милорд. Но ще помоля да призова още един свидетел, преди съдът да реши дали да отвори писмото.
— Кого имате предвид, сър Кътбърт? — попита съдията.
— Човекът, който може да изгуби най-много, ако отсъдите срещу него, а именно — сър Джайлс Барингтън.
— Нямам възражения, стига мистър Тод да е съгласен.
— Нямам нищо против — каза Тод, който много добре си даваше сметка, че няма да постигне нищо, ако възрази.