Грейс стана, прекоси стаята и коленичи до брат си.
— Разбира се, че ще ти простят, загубеняк такъв.
И го прегърна, а Джайлс сведе глава.
— Много добре знаеш, че майка не би искала да се разделим заради онази жена — добави Грейс.
Докато минаваше покрай табелата, показваща пътя за Кеймбридж, Джайлс си мислеше, че все още не е късно да се върне, макар да знаеше, че ако го направи, може никога да не получи втори шанс.
Когато влезе в университетското градче, усети академичната атмосфера навсякъде около себе си. Млади мъже и жени с роби с различна дължина бързаха във всички посоки. Гледката му навя спомени от неговото пребиваване в Оксфорд, прекъснато ненавременно от хер Хитлер.
Когато Джайлс след пет години се върна в Англия, след като избяга от лагер за военнопленници, директорът на Брейсъноус му предложи да продължи в стария си колеж и да довърши образованието си. Но той вече бе двайсет и пет годишен кален в битките ветеран и смяташе, че моментът е отминал, както бе отминал и за толкова много други млади мъже от неговото поколение, в това число и за Хари. Освен това се бе появила възможност за нова битка и той не можеше да устои на предизвикателството да се бори за място на зелените скамейки на Камарата на общините. „Не съжалявам“, помисли си Джайлс. Е, все пак съжаляваше мъничко.
Излезе на Грейндж Роуд, зави надясно и паркира на Сиджуик авеню. Мина под арката с надпис „Нюнам Колидж“, основан през 1871, преди жените да получат правото да получават научни степени, от един загледан в бъдещето мечтател, който вярвал, че подобно нещо е можело да се случи още по негово време. Не се беше случило.
Джайлс спря във фоайето и тъкмо се канеше да попита къде се провежда партито на мис Барингтън, когато портиерът каза:
— Добър вечер, сър Джайлс, сигурно търсите зала „Сиджуик“.
Познаха го. Връщане нямаше.
— Направо по коридора и нагоре по стълбите, третата врата отляво. Няма как да я пропуснете.
Джайлс тръгна в указаната посока, като се размина с десетина студентки с дълги черни поли, бели блузи и академични роби. Те изобщо не му обърнаха внимание, но пък и защо да го правят? Той бе на трийсет и три, почти два пъти по-възрастен от тях.
Изкачи стълбите и нямаше нужда от допълнително упътване, защото чу оживените гласове и смеха много преди да стигне третата врата отляво. Пое дълбоко дъх и се опита да влезе незабележимо.
Джесика го забеляза първа и моментално се втурна към него с викове: „Чичо Джайлс, чичо Джайлс, къде беше?“. Къде наистина, помисли си Джайлс, докато гледаше момичето, което обожаваше — не съвсем лебед, но вече не и патенце. Джесика скочи и го прегърна. Той погледна над рамото й и видя Грейс и Ема да вървят към него. И трите се опитаха да го прегърнат едновременно. Другите гости се загледаха към тях, питайки се каква е причината за тази врява.
— Ужасно съжалявам — каза Джайлс, докато се ръкуваше с Хари. — Изобщо не трябваше да ти причинявам това.
— Стига си се измъчвал — отвърна Хари. — Пък и, честно казано, и двамата сме минавали през много по-лоши неща.
Джайлс се изненада колко бързо се отпусна с най-стария си приятел. Бъбреха за Питър Мей като в старите времена, когато я видя — и вече не можеше да откъсне очи от нея.
— Най-добрият удар, който съм виждал — каза Хари и изнесе крак напред, като се мъчеше да демонстрира без бухалка. Не беше забелязал, че вниманието на Джайлс е насочено другаде.
— Да, бях в Хедингли, когато отбеляза сто точки срещу южноафриканците още от първия опит.
— Аз също видях това отбелязване — обади се възрастен господин, който се беше присъединил към тях. — Великолепен удар.
Джайлс се извини и се запромъква през тълпата, като спря да побъбри със Себастиан за това как се справя в училище. Младежът изглеждаше много по-спокоен и уверен, отколкото го помнеше.
Джайлс започваше да се опасява, че тя ще си тръгне, преди да е имал шанс да се запознае с нея, и когато Себастиан се разсея с една кренвиршка, продължи през гостите, докато не се озова до нея. Тя бъбреше с някаква по-възрастна жена и като че ли не го забеляза. А той стоеше с вързан език и се питаше защо на англичаните им е така трудно да се представят на жени, особено ако са красиви. Колко прав беше вицът — а тук дори не беше необитаем остров.
— Не мисля, че Шварцкопф има подходящ глас за тази роля — тъкмо казваше другата жена.
— Може би сте права, но въпреки това съм готова да дам половината си годишна заплата само за да я чуя как пее.