Ема щеше да отдаде всичко това просто на нервността на гостенката, ако Вирджиния не чоплеше претенциозно храната си и не сподели с висок шепот с Джайлс мнението си, че явно в Глостършър е трудно да се намери прилична домашна прислуга. За изненада на Ема, Джайлс само се усмихваше на тези наблюдения и не възрази нито веднъж. Ема тъкмо се канеше да каже нещо, за което със сигурност щеше да съжалява, когато Вирджиния заяви, че е уморена след дългия ден и желае да си легне.
След като тя стана и се оттегли, следвана плътно от Джайлс, Ема отиде в салона, наля си едно голямо уиски и се отпусна в най-близкото кресло.
— Един бог знае как ще приеме майка ми лейди Вирджиния.
Хари се усмихна.
— Мнението на Елизабет няма да е от особено значение. Имам чувството, че Вирджиния ще се задържи точно толкова, колкото и другите приятелки на Джайлс.
— Не съм сигурна — рече Ема. — Чудно ми е обаче защо проявява интерес към Джайлс, след като ясно й личи, че не е влюбена в него.
Когато в неделя следобед Джайлс и Вирджиния потеглиха обратно за Лондон, Ема бързо забрави за дъщерята на граф Фенуик, тъй като трябваше да се заеме с много по-належащ проблем. Поредната детегледачка подаваше заявление за напускане — чашата преляла, когато открила в леглото си таралеж. Хари изпита известно съчувствие към горката жена.
— Лошото е, че е единствено дете — каза Ема вечерта, след като най-сетне успя да приспи детето. — Не може да е весело, когато няма с кого да си играеш.
— Никога не съм имал подобен проблем — каза Хари, без да вдига поглед от книгата.
— Майка ти ми каза, че си бил доста буен, преди да отидеш в „Сейнт Бийд“, и че когато си бил на неговата възраст, си прекарвал повече време на доковете, отколкото у дома.
— Е, скоро и той ще отиде в „Сейнт Бийд“.
— И какво да правя аз дотогава? Да го оставям всяка сутрин на доковете ли?
— Идеята не е лоша.
— Говоря сериозно, скъпи. Ако не е бил Стария Джак, сигурно още щеше да си там.
— Така е — призна Хари и вдигна чаша в памет на човека с голямо сърце Джак Тарант. — Но какво можем да направим?
Ема така се забави с отговора си, че Хари се зачуди дали не е задрямала.
— Може би е време да имаме второ дете.
Хари така се изненада, че затвори книгата и се вгледа внимателно в жена си. Не беше сигурен, че я е чул правилно.
— Но нали се разбрахме…
— Разбрахме се. И не съм променила решението си. Но няма причина да не си помислим за осиновяване.
— Откъде ти дойде тази идея, скъпа?
— Непрекъснато си мисля за малкото момиче, което открили в кабинета на баща ми в нощта на смъртта му — Ема така и не можеше да произнесе думата убийство, — и за възможността то да е негово дете.
— Но за това няма никакви доказателства. Пък и не съм сигурен дали би могла да откриеш къде е тя след толкова време.
— Мислех да се обърна към един известен автор на детективски романи и да потърся съвета му.
Хари обмисли внимателно думите си.
— Уилям Уоруик вероятно щеше да ти препоръча да се опиташ да откриеш Дерек Мичъл.
— Предполагам, не си забравил, че той работеше за баща ми и едва ли може да се каже, че действаше в наш интерес.
— Така е — рече Хари. — И именно затова бих потърсил неговия съвет. В края на краищата той е единственият, който знае къде са заровени всички трупове.
Разбраха се да се срещнат в „Гранд Хотел“. Ема пристигна няколко минути по-рано и избра място в ъгъла на салона, където нямаше да могат да ги подслушват. Докато чакаше, повтори наум въпросите, които смяташе да зададе.
Мистър Мичъл влезе в салона точно когато часовникът отброяваше четири. Макар да бе напълнял малко от последната им среща и косата му се бе прошарила, характерното му куцане си оставаше все същото. Първата мисъл на Ема бе, че прилича повече на банкер, отколкото на частен детектив. Той явно я позна, защото тръгна право към нея.
— Радвам се да ви видя отново, мисис Клифтън.
— Моля, седнете — отвърна Ема. Питаше се дали и той е толкова нервен, колкото е тя. Реши да започне направо по същество. — Мистър Мичъл, исках да се срещнем, защото се нуждая от услугите на частен детектив.